В памет на сър Пратчет

Лорд Ветинари гледаше замислено през прозореца на своя кабинет. Пред него бяха улиците на Анкх-Морпорк, неизменно пълни с много хора и още повече мръсотия. От известно време патрицият страдаше от натрапчивото чувство. Беше много досадно – точно както когато разсипеш шепа оризови зрънца, и колко и старателно да ги събираш, винаги има едно, което успява да се скрие, и и усещаш как то тайно ти се подиграва.

Лорд Ветинари познаваше в детайли човешката природа. Знаеше как да накара някой – беден, богат, умен или глупав, дори жена, да направи нещо и да бъде напълно убеден, че сам го е решил. Можеше да манипулира групи от индивиди с различна консистенция и големина. Знаеше няколко хиляди начина да сложи край на човешкото съществувание. Но, все едно природата, боговете, великата А‘Туин или някоя още по-голяма сила, му се подиграваше и не можеше да му даде да разбере най-новото явление, обзело Света на диска.

То се разпространяваше из мозъците на жителите по-смело от отровна плесен. Повече от половината анкх-морпоркци вече бяха зарязали работата си. Част от тях вече намираха за прекалено да се грижат и за децата си. Някои бяха спрели дори да спят. Ветинари виждаше как икономиката на града прилича на дебелак, стъпил само с единия крак върху тънка греда, и  вече всяка минува чакаше да се чуе едно пронизително „пук“ и да усети как повече от стотина килограма жива маса се сгромолясват върху главата на патриция. Read more…

Advertisements

Ароматна паеля с Карлос Руис Сафон

February 8, 2015 Leave a comment

Никак не е трудно да се влюбиш в Испания. Тя си има всичко – интересна култура, темпераментни хора, разгорещяваща музика, вкусна кухня и големи бадемови очи, които те гледат предизвикателно. Няма как да не останеш безразличен.
Както испанците добре знаят, огънят на любовта трябва да се подклажда редовно, иначе се губи като балон, пуснат да се рее из небето над Барселона. И ако посред зима не ви е до фиеста със салса, нямате пари за самолетни билети до Мадрид и не ви се гледа отново сериала El Internado, е дошло времето за среща с Карлос Руис Сафон. Разни критици го определят с клишираното „майстор на перото“, за това по-добре не се спирайте на глупостите на задната корица на книгите му и не обръщайте вниманието на грозния етикат „бестселър“. Просто отворете и се зачетете, за да усетите Испания от XX век, да се срещнете със силните реалистични образи на няколко чаровни мъже и да ви се прииска да си сготвите една ароматна и пикантна паеля, която да ви стопли в студения зимен ден.

syankata-na-vyataraДори кулинарното ви майсторство да се изчерпва с уникални препечени филийки, не се плашете. Паелята никак не е трудна и ако се вгледате, ще видите, че прилича на завладяваща история, в която се преплитат вкусове и аромати. И вместо какафония, се получава главозамейващо изживяване, което не искате да свършва. Досущ като „Сянката на вятъра“ или „Играта на ангела“ – едни от най-известните книги на Сафон.

Read more…

Хартиено

January 1, 2015 Leave a comment

Cup

Винаги съм обичала хартията. В нея има нещо магично. Тя е сред изобретенията, които са изиграли голяма роля за развитието на човечеството. Всяка книга има чар – стара или нова, запазена или окъсана, гениална или пълна със словоблудства. Да не говорим колко спомени и умиление може да предизвика стара детска рисунка или писмо (истинско писмо, с плик, марка и нарисувано цветенце в ъгъла).
Преди почти две години заобичах хартията малко повече от обикновено, защото освен класическите й форми се заинтересувах към огромния свят на изкуството от хартия. И видях, че адски много гениални хора творят наистина прекрасни неща с ръцете си, и мигновено моите лапички също засърбях да режат, сгъват, прегъват, лепят и завързват какви ли не хартиени неща.

Read more…

По страниците на един непрочетен вестник

December 29, 2014 Leave a comment

„В един вестник има едно вярно нещо – датата, и едно интересно нещо – кръстословицата.”

Който и стар вестникар да питате, ще ви каже, че вестниците днес далеч не са като тези преди десет или петнайсет години. Колкото и да се опитва да еволюира пресата с нов дизайн, новоизлюпени журналистически жанрове и богата палитра от истории, тиражите спадат все повече. Според най-негативните прогнози до няколко години вестниците ще излизат колкото да се разпространяват измежду редакциите, да се четат в сутрешните блокове и да се архивират по библиотеките. Според други ще има още едно-две поколения, които ще помнят мириса и допира на вестникарска хартия А3, а после феноменът вестник само ще се поменава в някой скучен учебник, а отношението към него ще бъде като към дискета с памет под един мегабайт.

Ето, например средностатистическото семейство Иванови. В техния дом вестникът е рядкост. А когато се наложеше да се дадат пари за подобна отживелица, причините бяха чисто прагаматични. Като например тази събота, в която двамата съпрузи станаха рано с намерението на боядисат западната стена на кухнята, по която всяка зима избиваше мухъл. И тъй като и двамата бяха заети – той приготвяше боята и четките, а тя му даваше акъл – те пратиха детето да купи вестник. Въпреди че родителите й още й казваха „детето”, малката Ани вече не беше много малка – учеше в езикова гимназия, всяка сутрин се гримираше за училище и бе разбира сърцето на няколко свои съученици. В съботната сутрин тя стана и се облече много неохотно, но успя да завлече няколко лева в повече за усилието да отиде до близката бутка за вестници. Поръчението беше просто – вестникът да е евтин, по-дебеличък и са има повече черно-бели страници – ако имаше много червено, можеше да се забоядиса балатума в кухнята.

Read more…

Моята София

September 17, 2014 Leave a comment

Вчера прочетох за новото мобилно приложение LiveFromSofia. Направено е въз основа на „нашумял” сборник с разкази, за който никога не бях чувала (разбира се, това, че съм непросветена, не значи, че книгата не е добра).

Идеята на приложението е да правиш някакви неща из града и по този начин да го изживееш. Списъкът е любопитен, и сигурно обикалянето на отбелязаните места е забавно. Но ме накара да се замисля, че всеки, който пребивава или е пребивавал в София, си има подобна лична карта, която пази един куп емоции. Защото един град не може да се изчерпи с един списък, дори в него да съжителстват розови домати, автобус 280 и бездомни кучета от Люлин.

За това, по случай днешния празник на София, ето как съм я изживяла през последните 6 години:

  1. Да вървиш пеша с неудобни обувки по местещи се плочки, докато вали. И въпреки това да ти е някакво усмихнато, защото утре сутрин, когато изгрее слънцето, мокрите фасади на старите къщи ще бъдат адски красиви.
  2. Да осъзнаеш, че си се изгубил. И така около 200 пъти.
  3. Да питаш петима души на коя улица се намират и те да кажат „Ами.. цял живот съм живял тука, ама тая улица точно…”.
  4. Да отидеш на първа среща, от която да ти се иска да се хвърлиш от Моста на влюбените, но се спираш, защото задръстването по бул. „България” си е достатъчно кофти и без приноса на несполучливия ти любовен живот.
  5. Да тръгнеш към Черни връх по обяд и да осъзнаеш, че ти стига и да се помотаеш в началото на туристическата пътека и да се снимаш до добре изглеждащо дърво.
  6. Да си чукнеш среща до любимите боклукчийски кофи в Студентски град.
  7. Да си поръчаш малко сухо мартини в 8 без 15 сутринта в празно кафене и да се усмихнеш широко при изумения поглед на сервитьорката. После бармана да те черпи с голямо, и да го пиеш, докато сервитьорката дозамита пода.
  8. Да отидеш за втори път в Народното събрание и гледаш от балкона как министър-председателят подава оставка.
  9. След пътуване в чужбина да чуеш българска реч на летище „Враждебна” и дори да е псувня, да си щастлив, че си си вкъщи.
  10. Да се усмихнеш на непознат в претъпкан автобус на градския транспорт и да те напуши смях от физиономията на неудобство, която се разстила по лицето му.
  11. Да се опиташ да намериш Паричния салон на Софийския университет и да стигнеш до малката бележка, на която пише „Тук не е паричен салон”. И да изпиташ мили чувства към човека, който си е направил труда да напише, разпечата и залепи бележката, и не се е сетил да напише къде, по дяволите, е паричен салон…
  12. Да си на заседание на парламентарна комисия, докато навън се чува „О-став-ка” и биене на барабани, и да се чудиш докога народа и управляващите ще намерят един език. И при мисълта за отговора да ти се прииска да избягаш завинаги, дори да е на пуст остров.
  13. Да си намериш квартира с хазяин от Дупница, който задава въпроси като „Ама ке рипа ли?”
  14. Да живееш на 5 минути от НДК и в неделя сутрин да се събудиш от звучно цвилене и шум от каруца.
  15. Да отидеш в Борисовата през лятоти и да си единствения, който не пие бира.

В главата ми напират още поне толкова места и случки. Защото дори и на моменти ужасна, столицата знае как да спечели по малко любов от всеки свой обитател и може винаги да го изненада с нещо ново. Честит празник, София! 🙂

Един брой лятна отпуска

*Посвещава се на всички настоящи, бъдещи и минали отпускари, които ще издадат нечленоразделен звук и ще кажат ядосано „А мене тая година колко по-кофти ме прецакаха…!“

Жаждата за лятна почивка не може да бъде удавена и от най- проливния дъжд, дори ако случайно те ударят 2-3 гръмотевици. С изключение на няколко работохолици с притесително и алармиращо нездравословно влечение към работното място, целокупното население започва блажено да мечтае за лятната си отпуска още от Коледа.

Мисълта за неходенето на работа предизвиква трепети, които могат да омаловажат всякакви спомени за чакането на лятната ваканция преди много, много години. И иронична усмивка при спомена, че някога три месеца почивка през лятото ни се струваха адски несправедливо малко време. Следва топлещия сърцето спомен за студентския живот – онова явление, което за четири години слива зимната, лятната и пролетната почивка в дълго мотаене, неспирно пиене на кафета и коктейли и изключително активно работене над себе си, което има единствената мисия да доведе до максимален срес при преминаването на 8-10 часов работен ден.

По- голямата част от работещото население (графа, в която попадам и аз) има щастието да може да си изкрънка максимум 10 работни дни през горещите месеци, които се превръщат лятната епопея, която горко плаче да бъде възпята.

Първо, планирането започва още при първите признаци на пролетта, когато колегите деликатно споменават за важни пътувания и ангажименти, с които всички трябва да се съобразят. Долу-горе по това време всички възможни пощенски кутии започват да се пълнят с ексклузивни оферти за уникални почивки, за които трябва да спестяваш само година-две при сегашната си заплата. Притиснат от всички знаци наоколо, се опитваш да планираш нещо приятно, но не оказва, че във времеви то се вписва или в плановете на колегите, или в плановете на хората, с които искаш да прекараш почивката си. Но никога и на двете страни едновременно.

Read more…

И нищо вече не е същото…

May 18, 2014 1 comment

Човек си мисли, че като осъзнае истината за големия мит за Дядо Коледа и още по- големия мит, че винаги доброто побеждава злото, вече е пораснал. Или поне, че обществото ще спре да го заблуждава с красиви схващания за живота, които всички бихме искали да са истина, но не са.

А всъщност главата ни е промита с толкова много митове, че даже няма как да ги преброиш всичките. Един по един се пукат като балони след рожден ден. Евентуално остават два-три, колкото да не се самоубием от отчаяние.

Както със сигурност вече се сещате, тези дни един от моите балони се пукна. Беше един от най-красивите и наистина ми се искаше да оцелее повече време. Даже малко се замозалъгвах, за да остане цял по- дълго, но явно е нямало как.

Read more…