Archive

Archive for the ‘Места и хора’ Category

Моята София

September 17, 2014 Leave a comment

Вчера прочетох за новото мобилно приложение LiveFromSofia. Направено е въз основа на „нашумял” сборник с разкази, за който никога не бях чувала (разбира се, това, че съм непросветена, не значи, че книгата не е добра).

Идеята на приложението е да правиш някакви неща из града и по този начин да го изживееш. Списъкът е любопитен, и сигурно обикалянето на отбелязаните места е забавно. Но ме накара да се замисля, че всеки, който пребивава или е пребивавал в София, си има подобна лична карта, която пази един куп емоции. Защото един град не може да се изчерпи с един списък, дори в него да съжителстват розови домати, автобус 280 и бездомни кучета от Люлин.

За това, по случай днешния празник на София, ето как съм я изживяла през последните 6 години:

  1. Да вървиш пеша с неудобни обувки по местещи се плочки, докато вали. И въпреки това да ти е някакво усмихнато, защото утре сутрин, когато изгрее слънцето, мокрите фасади на старите къщи ще бъдат адски красиви.
  2. Да осъзнаеш, че си се изгубил. И така около 200 пъти.
  3. Да питаш петима души на коя улица се намират и те да кажат „Ами.. цял живот съм живял тука, ама тая улица точно…”.
  4. Да отидеш на първа среща, от която да ти се иска да се хвърлиш от Моста на влюбените, но се спираш, защото задръстването по бул. „България” си е достатъчно кофти и без приноса на несполучливия ти любовен живот.
  5. Да тръгнеш към Черни връх по обяд и да осъзнаеш, че ти стига и да се помотаеш в началото на туристическата пътека и да се снимаш до добре изглеждащо дърво.
  6. Да си чукнеш среща до любимите боклукчийски кофи в Студентски град.
  7. Да си поръчаш малко сухо мартини в 8 без 15 сутринта в празно кафене и да се усмихнеш широко при изумения поглед на сервитьорката. После бармана да те черпи с голямо, и да го пиеш, докато сервитьорката дозамита пода.
  8. Да отидеш за втори път в Народното събрание и гледаш от балкона как министър-председателят подава оставка.
  9. След пътуване в чужбина да чуеш българска реч на летище „Враждебна” и дори да е псувня, да си щастлив, че си си вкъщи.
  10. Да се усмихнеш на непознат в претъпкан автобус на градския транспорт и да те напуши смях от физиономията на неудобство, която се разстила по лицето му.
  11. Да се опиташ да намериш Паричния салон на Софийския университет и да стигнеш до малката бележка, на която пише „Тук не е паричен салон”. И да изпиташ мили чувства към човека, който си е направил труда да напише, разпечата и залепи бележката, и не се е сетил да напише къде, по дяволите, е паричен салон…
  12. Да си на заседание на парламентарна комисия, докато навън се чува „О-став-ка” и биене на барабани, и да се чудиш докога народа и управляващите ще намерят един език. И при мисълта за отговора да ти се прииска да избягаш завинаги, дори да е на пуст остров.
  13. Да си намериш квартира с хазяин от Дупница, който задава въпроси като „Ама ке рипа ли?”
  14. Да живееш на 5 минути от НДК и в неделя сутрин да се събудиш от звучно цвилене и шум от каруца.
  15. Да отидеш в Борисовата през лятоти и да си единствения, който не пие бира.

В главата ми напират още поне толкова места и случки. Защото дори и на моменти ужасна, столицата знае как да спечели по малко любов от всеки свой обитател и може винаги да го изненада с нещо ново. Честит празник, София! 🙂

Поле с тикви и тава с тиквеник

January 7, 2014 Leave a comment

„Планината ражда хора, а полето – тикви.”

Как да не обичаш народните мъдрости! Безценен завет от нашите деди, които съвсем по европейски са били изключително толерантни хора.

Още повече можеш да обичаш папагалите, които си мислят, че са изглеждат много отворени като повтарят поговорки, които са си забравили годините.

Добре, че ние, тиквите, не си слагаме такива неща на сърце. Обичаме си равнините и не влизаме в спорове, че от наша гледна точка е по-добре да си тиква, отколкото планинска овца. Малко съжаляваме, че нашия край е хубав, но покрай превъзнасянето на планинарите, рядко се чува някоя добра дума за нас. Свикнали сме си да сме от онзи край на България, за който медиите редовно се държат, все едно още е част от Румъния. Влизаме в хрониките с добива на жито, някоя хотелско-ресторантьорска справка или любопитка за рок фест в Каварна.

Read more…

Шепа спомени от Странджа

September 15, 2012 Leave a comment

Миналата неделя се върнах от пътуване из Странджа. След седмица още си личат следите по моята непланинарска натура: раните по ходилата от обикалянето по баирите; одраното и насиненото от камъните, тръните и бодилите; нахапаното от летящи и жужащи същества. Мога само да се радвам, че не отидох през зимата – страх ме е дори да си представя какво е тогава.

Есенната ми среща със Странджа не беше лека. Още с първите крачки планината ме гледаше свъсено изпод веждите от шарени есенни листа и бърчеше кеменносто си чело с недоверие. Все едно знаеше за кифленската зелена рокля в багажа ми и колко много ми се иска да си я облека. Може би подозираше и за обеците с форма на сърчица или за всичко с Hello Kitty.

Но колкото и ненамясто да се чувствах, нямаше как да не обикна това място. Беше толкова хубаво, че думите не ми стигат да го опиша. Дори ако измисля 200-300 думи към последното издание на правописния речник на БАН. Планината ме накара да се замисля, че мога да обичам природата не само когато съм на безопасно разстояние от нея.
Read more…

Упражнение по стил

Една от най- приятните и забавни задачи от ФЖМК. 🙂

Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна. С шегите не искам да засегна никого, само да ви накарам да се усмихнете. 🙂

До студентите, които са попаднали тук в търсене какво да препишат:

Не крадете труда ми. Моля!

Анотация

Горещ летен ден. Ботаническата градина в Балчик. Куче с рижава козина спи по средата на улицата. Момче със среден ръст, руса коса и татуировка на гърба минава, спира се до кучето, смига му и продължава. Тъмнокосо момиче стои на известни разстояние и го наблюдава с видим интерес. След като момчето отминава, тя отива дo кучето, примамва го с пържола на сянка и му казва, че е най- доброто на света. Телефонът й звъни и тя започва да обсъжда развълнувано със своя приятелка току- що отминалия младеж. Основна тема на разговор е фактът, че е бил без тениска.

1. Вътрешният монолог на момичето

„Ох, това топлото време… за нищо не става… Де да бях на мястото на Бълхата, да си спя по цял ден, да ме хранят и да ме снимат… О! Минава Ванката! Господи, ще припадна!!! Пак е гол до кръста и сякаш ме приканва да му пипна татуировката и да припадна! И как се спря при Бълхата само, все едно усеща какво си мисля… Въй, намигна! Дали на мен или на кучето? Ох, заминава си… Никога няма да бъда сигурна и да имам смелост да му проговоря… Ама ще кажа на Криси, че на мен е смигнал! Хайде, Бълха, най- доброто куче, време е за манджа! Стига си стоял на слънце, не е полезно толкова! Пак ми звъни Криси, сега ще й разправя за намигането…”

2. Вътрешният монолог на момчето

„Лятото е най- хубавото време от годината! Това слънце разбърква мозъците на всички мацки! Мога да си ходя без тениска и да си показвам царствения торс, да си пия биричка от сутринта и да си развявам секси русите къдрици! Браво Бълха, спинкай си! Толкова мацки си ми помогнал да сваля, че никога няма да мога да ти върна жеста! Ей там е поредната, дето ме зяпа всеки ден като минавам и още малко и ще й потекат лигите! Ей, че съм умен – намигнах наполовина на нея, наполовина на Бъхчо, та да си мисли тя цяла нощ за мене и за неземната ми красота! Завинаги ще съм царят на Балчишкото черноморие! ”

3. Официалната версия на момичето

– А, Ванката ли? О, не, не го познавам лично, но често минава по улицата… Днеска не си спомням май дали е минавал… Много топло беше и така… Ами симпатичен е, ама не е мой тип определено… Не че е грозен или нещо такова… А, да, днеска мина май, малко преди да нахраня Бъхчо… Много спи на слънце милото куче, притеснявам се вече… После и с Криси споделих колко ми е притеснено за него… За Бъхчо… Ти за кой Иван по- точно питаше?

Read more…

И аз протестирах – 11.02.2012г.

February 11, 2012 1 comment

– Абе, к’во станà, да не се счупѝ рейса?

Слизащите си разменяме усмивки. Автобусът продължава по пътя – допреди малко претъпкан, а сега само с 5-6 човека. Няколко души се отцепват, но останалите продължаваме на тумба през подлеза на НДК. Всички вървим бързо, гледаме си нервно часовниците и се ядосваме, че сутринта сме си казали „Само още пет минутки…”. Вече минава 11:15 и ако изпуснем шествието, ще бъде адски тъпо.

Но пристигаме точно навреме. Хората се пръскат из тълпата в търсене на приятели и познати. Хората са навсякъде, на малки или по- големи групи. Дошли са да покажат на управляващите от България и Европа, че са против A.C.T.A. да влезе в сила. Мяркат се няколко маски, но повечето са с открили лица.
Read more…

Хартиена фамилия по пантофи

June 6, 2011 3 comments

Хартията е едно от многото неща, които подминаваме с лека ръка всеки ден. Замисляме се за нейния живот при някоя сълзлива реклама за опазване на околната среда и… толкова. Продължаваме да я късаме, мачкаме, цапаме и изхвърляме. Не ни пука за нейния живот, за ролята й на пазител на нашите мисли, без значение дали те са философски открития за смисъла на живота или списъка с покупки за довечера. Може би това си е нейната съдба, може би ние сме глупаци, които не оценяват важните неща. Хартията обаче си е намерила място, където да бъде богиня и да накара хората, прекрачили прага на нейния храм, да й се поклонят. За да я уважават малко повече, поне докато слязат по стълбите и прекрачат изхода.

Мястото е Националната галерия за чуждестранно изкуство. Поводът за изложбата е Paper Art Fest 2011. Целият фестивал звучи и изглежда малко фръцнато и леко снобско, но всичко в него е толкова хубаво, че не можем да му се разсърдим. Все пак той е посветен на капризна госпожица, която има зад гърба си 19 века исторически живот. И въпреки това тя няма бръчици около очите, никога не е била по- слаба и за пореден път ще празнува 28- ия си рожден ден.
Read more…

Прегърни ме

February 21, 2011 1 comment

Събота сутрин е и по изключение не ми се спи. Нагъчкана съм в малък червен автомобил, който малко по малко се отдалечава от София. До мен е В.*, моя добра приятелка, която ме убеди да дойда. Част съм от посещение на дом за сираци, организирано от църковна група за благотворителност. Чувствам се неловко сред тях, защото не ги познавам и не споделям вярата им. Припомням си думите на В., че щом видя децата, ще забравя за всичко останало.

Пристигаме малко преди обяд. Домът се намира в голяма олющена сграда, която много прилича на старото ми училище. Дори има голям асфалтиран двор с баскетболни кошове. Докато слизаме от колата е празен и тих, но още преди да стигнем до входа се изпълва с малки и големи хлапета, всичките ухилени. Те познават добре гостите, защото повечето идват често. Заваляват поздрави и прегръдки. Нарочно изоставам малко, защото не искам да се пречкам на щастливата среща.

Някой хваща ръката ми, после ме прегръща, без да каже нищо. Оказва се момиченце на не повече от 10 години, с къса светлокафява коса и кръгло личице. То поглежда ухилено нагоре и ми казва „Здравей”. Заговарям го с традиционните глуповати въпроси за имена и години. Малката ме задърпва за ръката и ме представя гордо на своите приятелчета, които също ме прегръщат. Това бе едно от нещата, за които В. ми бе говорила много: как тук можеш да получиш повече прегръдки, отколкото обикновено получаваш за цяла година.
Read more…