Home > Галка, Книги, Парченце от мен > В памет на сър Пратчет

В памет на сър Пратчет

Лорд Ветинари гледаше замислено през прозореца на своя кабинет. Пред него бяха улиците на Анкх-Морпорк, неизменно пълни с много хора и още повече мръсотия. От известно време патрицият страдаше от натрапчивото чувство. Беше много досадно – точно както когато разсипеш шепа оризови зрънца, и колко и старателно да ги събираш, винаги има едно, което успява да се скрие, и и усещаш как то тайно ти се подиграва.

Лорд Ветинари познаваше в детайли човешката природа. Знаеше как да накара някой – беден, богат, умен или глупав, дори жена, да направи нещо и да бъде напълно убеден, че сам го е решил. Можеше да манипулира групи от индивиди с различна консистенция и големина. Знаеше няколко хиляди начина да сложи край на човешкото съществувание. Но, все едно природата, боговете, великата А‘Туин или някоя още по-голяма сила, му се подиграваше и не можеше да му даде да разбере най-новото явление, обзело Света на диска.

То се разпространяваше из мозъците на жителите по-смело от отровна плесен. Повече от половината анкх-морпоркци вече бяха зарязали работата си. Част от тях вече намираха за прекалено да се грижат и за децата си. Някои бяха спрели дори да спят. Ветинари виждаше как икономиката на града прилича на дебелак, стъпил само с единия крак върху тънка греда, и  вече всяка минува чакаше да се чуе едно пронизително „пук“ и да усети как повече от стотина килограма жива маса се сгромолясват върху главата на патриция.

Лордът се прибижи още малко до прозореца. Само преди година щеше да вижда забързани хора, натварени с всевъзможни пакети, които от време на време се оглеждаха през рамо, за да проверят дали някох крадец не върви по петите им. Гледката му липсваше.

Защото сега всички анкх-морпоркчани носеха само по една тънка светеща дъска, от която не можеха да откъснат поглед. Вече и малки, и големи, бяха усвоили майсторството да се движат безпроблемно, без да вдигат глава. Непрекъснато натискаха нещо по проклетите си светещи дъски и от време на време промърморваха нещо за майката на някакъв сървър или на бавното WiFi. Анкх-Морпорк се бе заразил от вируса на Глобалната мрежа, която предъвкваше града както охлюв се бори с лист от маруля – бавно, упорито и безвъзвратно.

Магазините масово фалираха и търговците се насочиха към онлайн търговия. За няколко седмици Дилбър-сам-си-прерязвам-гърлото яхна вълната на новата мрежа и вече освен производството и онлайн разпространението на емблематичните си наденички администрираше три конкуриращи се сайта за дамска мода и два за аксесоари за светещи дъски. Хората плащаха без да им мигне окото през светещите дъски и вече почти не носеха пари в джобовете си, което отчая огромно количество крадци. Малцина бяха тези, които успяха да разгадаят как се краде виртуално, и никак не бързаха да оповестят това публично. Клиентелата избяга и от публичните домове. Някои твърдяха, че хората малко по малко губят сексуалната си мощ от непрекъснатото взиране в светещите дъски, но се носеха доста по-настойчивите слухове, че през новата мрежа е по- лесно от всякога да си намерих интимна компания съвсем безплатно. За първи път в историята на града бе създадена гилдия, която нямаше председател и не плащаше данъци. Дори Лорд Ветинари не успя да намери общ език с Гилдията на хакерите, която се наричаше гилдия поради липсата на по-точна дума. Отделът по словознание на Невидимия университет все още обмисляше въпроса дали да измисли дума за определението „групичка антисоциални нърдове, които прецакаха не ми се мисли колко неща в града“. Ветинари бе прекалено горд, за да признае, че единственият начин за комуникация с нещото като гилдия е чрез светеща дъска – нещо, което той и още 4-5 жители на Анкх все още гордо отказваха да си купят.

Патрицият се бе обърнал за съвет към много емблематични личности от Света на диска, но ударяше на все по-големи камъни. Комадир Ваймс от Нощната стража не спираше да му говори за уникалното тъч-скрийн приложение, която превръщаше търсенето на кравата със сина му Сам в уникален експириънс. Вещиците се бяха луднали да лекуват, пророкуват и вещеруват под интерактишни форми чрез светещите дъски. Най-разпространената от тчх беяе да си бърборят за глупости. Ветинари бе много съкрошен, когато разбра, че дори Баба Вихронрав се е пречупила и организира редовни уебинари за начинаещи вещици. В Невидимия университет кипяха най- различни изследвания на  новото явление, и Архиканцлерът го увери, че веднага щом имат сигурни резултати и напълно анализирани обобщени данни, ще го уведоми, но го посъветва да не очаква нещата да се случат ей така магически за 2-3 години. Новата мода бе промила мозъка и на първия журналист на Диска Уилям дьо Слов, който се бе обсебил от пийпълметрия за максимизиране на импресиите в неговия уебпортал AnkhDaily.giantturtle.

На вратата се почука и след като Патрицият даде своето разрешение, влезе мъж в черни дрехи, на който от далече му личеше, че до скоро се е радвал на процъфтяваща кариера в Гилдията на убийците. Той водеше един нисък и слаб мъж с дръпнати очи, чиито ръца бяха хванати с белезници.

– Намерих го, сър. – каза новодошлият и избута до ъгъла ниския мъж, чиито поглед издаваше няколко мозъчни сътресения.

– Време беше. – каза сухо Ветинари. – Сигурен ли си, че е той?

– Няма вариант да съм по-сигурен. Това е човекът, който измисли светещите дъски.

Мъжът в черно побърза да си тръгне, веднага щом прибра кесия с щедро съдържание от Патриция.

– Значи ти си човекът, който измисли светещите дъски и изчезна… – каза тихо Ветинари след няколко минути натрапчива тишина, чиято цел беше да притесни още повече събеседника му.

– Не съм изчезнал, сър, отдадох се на пост и молитва в един манастир наблизо.

– Разбира се, какво са някоколо хиляди километра. Направо си е зад ъгъла!

Патрицият пусна тънка усмивчица и се приближи до пленника.

– Твоята история много ме умили. Бедно сираче, надарено с толкова интелект, че едвам се научава да чете и пише. Съзнанието му се занимава с прекалено възвишени неща, за да го разбират околните. И накрая – измисляш някаква щуротия, която разболява мозъците на моите граждани и офейкваш, ей така…

– Аз не искаш, сър, не знаех, че това ще стане…

Пленникът се беше дръпнал колкото може по-назад и очакваше да получи най-малко силен шамар от тежката ръка на лорда. Вместо това Веринари го потупа по бузата, все едно проверяваше дали се е избръснал добре днес.

– Не ми трябват оправдания, момче. Нещата са прости, много прости. Ще размърдаш отново уникалния си интелект и ще измислиш как да накараш хората да забравят за светещите дъски и всичко да си стане постарому.

Пленникът не се изненада. Бяха го поступали, но мъзъкът му си фунционираше нормално.

– Не можете да ме накарате, сър. Все ми е тая колко ще ме биете и измъчвате. Можете и да ме убиете, животът ми не ми е особено ценен…

– Подценяваш ме. Нали не мислиш, че не съм се запасил с нещо, което ти е ценно? – подсмихна се патрицият. – Но знаеш ли кое е най-забавното? Първо, ще направиш каквото искам заради една улична котка, пълна с бълхи, която ти е била единствения приятел, когато всички са ти се подигравали. Второ, ще го направиш както аз ти кажа – а аз съм решил, че ще измислиш как да сложиш край на светещите дъски без да използваш светеща дъска. Но добрата новина е, че котката може да ти прави компания.

Пленникът отново не се изненада, но определено не му стана приятно. В очите му вече нямаше и следа от мозъчните сътресения – беше разбрал, че театралните елементи няма да минат пред Патриция.

– Сър, дори хората да спрат да използват дъските, нещата няма да станат както преди. Нещата никога не се връщат, както са били преди.

– Нека аз се тревожа за това. – каза тихо Патрицият и извика стражите, които да отведат гения.

 

Както и да се каже за Тери Пратчет, няма да е достатъчно.

Спомням си, че когато преди доста години прочетох „Захапи за врата“, без да знам почти нищо за Света на диска, в главата ми нямаше съмнение, че книгата не е единствена. Че има много като нея и че никога няма да свършат. Беше хубава заблуда. 

Винаги съм очаквала книга за нахлуването на интернет на Света на диска. Някакси беше логично, след „Подвижи образи“ и „Истината“. Може би и сър Пратчет е имал такива идеи, но не му е стигнало времето. За това, когато научих, че него го няма, реших да напиша нещо за това. Защото най- хубавото на книгите за Света на диска е, че те карат да искаш да пишеш – с ясното съзнание, че нямаш никакъв шанс да пишеш толкова добре, но заради удоволствието от писането и удоволствието от мисленето. Малко са нещата, които са толкова вдъхновяващи. Сър Пратчет, благодаря, че ги създадохте. Без тях нямаше да съм същата.

Advertisements
  1. No comments yet.
  1. No trackbacks yet.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: