Home > Галка, Парченце от мен > Един брой лятна отпуска

Един брой лятна отпуска

*Посвещава се на всички настоящи, бъдещи и минали отпускари, които ще издадат нечленоразделен звук и ще кажат ядосано „А мене тая година колко по-кофти ме прецакаха…!“

Жаждата за лятна почивка не може да бъде удавена и от най- проливния дъжд, дори ако случайно те ударят 2-3 гръмотевици. С изключение на няколко работохолици с притесително и алармиращо нездравословно влечение към работното място, целокупното население започва блажено да мечтае за лятната си отпуска още от Коледа.

Мисълта за неходенето на работа предизвиква трепети, които могат да омаловажат всякакви спомени за чакането на лятната ваканция преди много, много години. И иронична усмивка при спомена, че някога три месеца почивка през лятото ни се струваха адски несправедливо малко време. Следва топлещия сърцето спомен за студентския живот – онова явление, което за четири години слива зимната, лятната и пролетната почивка в дълго мотаене, неспирно пиене на кафета и коктейли и изключително активно работене над себе си, което има единствената мисия да доведе до максимален срес при преминаването на 8-10 часов работен ден.

По- голямата част от работещото население (графа, в която попадам и аз) има щастието да може да си изкрънка максимум 10 работни дни през горещите месеци, които се превръщат лятната епопея, която горко плаче да бъде възпята.

Първо, планирането започва още при първите признаци на пролетта, когато колегите деликатно споменават за важни пътувания и ангажименти, с които всички трябва да се съобразят. Долу-горе по това време всички възможни пощенски кутии започват да се пълнят с ексклузивни оферти за уникални почивки, за които трябва да спестяваш само година-две при сегашната си заплата. Притиснат от всички знаци наоколо, се опитваш да планираш нещо приятно, но не оказва, че във времеви то се вписва или в плановете на колегите, или в плановете на хората, с които искаш да прекараш почивката си. Но никога и на двете страни едновременно.

По искане на ръководството заявяваш кои дни ще ползваш две седмици по-рано и накрая се оказва, че си избрал възможно най-неудобните дати. Няколко колеги излизат в отпуска и останалите на работа се побъркват, докато според ръководството „Всичко е толкова спокойно…“.

Докато се опитваш да имитираш осморъката Шива и си тръгваш от офиса час-два по- късно от обикновено, се появяват един куп роднини, които започват да мрънкат по различни комуникационни канали, че последно са те видели преди абитуриенския бал и тъй като нямат Фейсбук, трябва да отидеш да ги видиш, за да разберат дали роклята още ти става. Малко по малко приижда и тълпа от живеещи в чужбина, които умират от желание да те видят, но ако може това да стане за десет минути на другия край на града, защото са много за малко тук и искат да се видят с повече хора, нали разбираш. От някъде се появява и рожденик, който заявява, че ако не му отидеш на рождения ден ще се самоубие ритуално пред всички гости и ще пльосне бездиханното си тяло върху тортата, за да не може никой да я опита. Докато търсиш му подарък, планираш с хазайката форма на лек ремонт в апартамента, след която ще трябва да се чисти само три дни.

Една седмица преди заветната дата започваш да се чувстваш някакси по-щастлив. Планираш внимателно всички задачи, за да можеш да ги изпълниш преди отпуската и водиш дълги разговори с колегите какво да правят вместо теб, докато те няма. Всички кимат усърдно и да много убедени, че няма да забравят нищо. Всички разпитват с голямо вълнение какво си планирал и те карат да се чувстваш леко неудобно от произаичните си планове, които не включват вълнуваща екскурзия в чужбина, скачане с бънджи, сватба или каквото и да е друго знаменателно преживяване. Всички разпалено ти пожелават да си изкараш прекрасно, все едно няма да се виждате около половин година.

Два дни преди отпуската погледът започва да блуждае много разсеяно, но криво-ляво избутваш всичко, което е трябвало да свършиш. Ръководството на няколко пъти пита дали ще пътуваш в чужбина, колко да вметне, че с най-новия ни корпоративен план за телефонни разговори ще можете да си говорите дори ако отидеш на пикник в полите на Еветест. Освен това, ако случайно в присъп на ярост натрошиш на съставни части служебния си телефон, всички колеги могат да те намерят на личния, а ако не отговаряш има-няма един час, имат и телефона на майка ти.

След последния работен ден се прибираш, развеселен от приене с приятели, демонстративно изключваш алармата за следващата сутрин и заспиваш блажено. Събуждаш се само веднъж, за да се чудиш дали изпрати онзи важния файл…

И се събуждаш към 6.30 сутринта, най- вероятно от липсата на аларма. Леко кисел пускаш пералня, но таканикането в тон с въртенето на пералнята те успкоява. Все пак е праник – не си на работа. Нищо, че започва да вали и надали скоро ще спре.

От разбота те търсят чак около 12.30. Оказва се, че на суперважното събрание сутринта са се взели решения за промени, които следвайки дълга верига от зависимости, сгтгат до това следващия ден да минеш само за час-два на работа. Преглъщаш тежко последната глътка кафе.

Второто позвъняване идва три часа по- късно. Даваш точни указания на колега къде да намери визитката на онзи мегаважния човек, който си е дал телефона само и единствено на теб и на майка си в целия свят. Колегата те уврява, че нищо не е размествал, но страничите звуци от разговора леко те притесняват.

На следващия ден отиваш за малко до работа. 70% от прекараното време в офиса е в разговори, които започват с „Ама ти не си ли в отпуска…?“ и „Абе онова каквто точно трябваше да го правя?“. Измитате се възможо най- бързо и обяснявате на всички, че на следващия ден пътувате за няколко дни, така че ще се видите чак след края на отпуската. Точно когато мирисът на офиса вече е изчезнал и протягате ръка към коктейл с алкохолно съдържание, служебния Ви телефона отново звъни, защото светът ще спре да се върти, ако не обсъдите спешна задача за след като се върнете в офиса.

На следващия ден започва пътуването, окъпано в редуване на дъждове и жега. Прекарвате известно време със скъпи хора, които отдавна не са ви лазили по нервите и искат да наваксат. Успявате да видите някоя и друга забележителност и да си купите магнитче за хладилника, което после намирате на парчета в багажа си. Продължавате почти всеки ден да говорите с колеги, които не са разбрали, че сте в отпуска, или просто не намират нищо смущаващо в това да ви звънят за глупости. Вече намирате за напълно нормално непрекъснато да търсите уайфай, за да видите дали не е дошъл някой важен мейл.

Най- скъпата среща е с по- близки и по- далечни членове на семейството, които се опитват да ви угоят на 40 градусова жега, защото докато всички дъвчат, няма нужда от тема за разговор. Най-трогателна с срещата с баба Ви, която по принцип много обичате и прави убийствени лозови сарми. След въпроса „Ама ти някакъв зет няма ли да доведеш преди да съм умряла?“, последен от „Май нещо ти е понаедряло дупето, ама пак си хубавичка, на баба бухтичката!“ и прегръдка, изпълнена с неудобство, решавате да й помогнете с нещо около къщата или градината, от което ви боли гърба до Коледа. Физическата ви активност е придружена от неизменната констатация „Вий туй новото поколение к‘ви сте такива кекави!“.

По време на пътуването те обзема огромна носталгия за града, в който живееш, и дори за съседите, които не познаваш. С трепет се чудиш дали още мухъла в банята си е там и те чака. Успяваш да добрапаш до спокойствието на типичното си местообирание, но му се радваш около една нощ. После се изсипват хазяите и майсторите, които изпълват с дискомфорт последните три дни от иначе толкова прекрасната отпуска. Все по- силна става носталгията по старите дни, в които се занимавахте само с глупостите на работа.
Връщате се в офиса и всички ви затрупват с усмивки и дежурните въпроси и възклицания като: „Как беше отпуската?“, „Почина ли си?“, „Знаеш ли колко работа има!“. Преглъщате факта, че никой не се е сетил да полива цветето на бюрото Ви и някакъв стажант всеки ден е ръсил по една шепа трохи върху клавиатурата ви. Прекарвате половината си първи ден в бърсане на прах, безмислени разговори и нагласяне на стола, който някой е прецакал да е три пъти по- нисък, отколко е приемливо за вашата височина.

И кой знае защо, си мислите за Коледа, когато ще почивате отново…

Advertisements
  1. No comments yet.
  1. No trackbacks yet.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: