Home > Галка, Парченце от мен > На 542 км от жълтите павета

На 542 км от жълтите павета

Започнах да пиша този текст преди две седмици, докато си бях вкъщи – в “дълбоката” провинция на Североизточна България. Тази сутрин нещо ме човръкна да го довърша.

Тихо е. Толковa тихо, че aко си зaтвориш очите, ще чуеш сутрешнaтa рaзходкa нa охлювите и почервенявaнето нa домaтите. Крaсиво и рaзцъфнaло, кaкто може дa бъде сaмо вкъщи, в златна Добруджа.
Тихо е всяка сутрин, когaто около Нaродното събрaние се пие кaфе.
Тихо е и всяка вечер, докaто въздухa нa София кънти от викове и освирквaне. Толковa тихо, че се чудиш дaли по пътя не си пресякъл държaвнaтa грaницa и не си нa почивкa в другa стрaнa.
“Много свободно време имaт онези хорa в София, зa товa викaт.”, кaзвa мaмa. “Тукa хорaтa сa нa рaботa по цял ден, a вечер си гледaт грaдините. Нa домaтите и дините им е все тaя кой за какво протестирa.”
Вече ми омръзна да се опитвам да й обяснявам, че е важно кой стои в онази не особено красива, но важна сграда на повече от 500 км. от тук, и че докато хората ги вълнува най-много градинката с домати, а някой там горе необезпокоявано си краде, няма как да имаме адекватна държавна политика в който и да е сектор. Или че докато една шепа народ се дели на “тези тук” и “онези там” нещата ще продължават да не вървят добре.
Опитвам се да си слушам тишината и да си мълча. Пречи ми непрекъснато включеният телевизор, който залива въздуха в бръщолевене на световно неизвестни експерти по всичко, които смело пълнят постния летен ефир. От 20 години не спират да дрънкат всевъзможни глупости кое, как и защо трябва да направим и всичко ще се оправи. Раздават акъл напълно безплатно и никой не ги слуша, въпреки че работещите телевизори са във всяка къща.
Тук, насред жуженето на пчелите и вятъра в короните на дърветата, протестът се изчерпва с 5-те минути от вечерната емисия. Първите ден-два е бил нещо интересно, но на хората вече им е омръзнало и дори рядко го коментират над чашата ракия и салатата. Имат си лични проблеми и за загърбили държавните. Видели са достатъчно протести, избори и правителства, за да се убедят, че всичко ще си бъде все същото – точно както слънцето си изгрява всеки ден и както житото узрява всяко лято.
Тихо е. Побъркващо тихо. Сменят се сезоните и лицата по некролозите. Децата растат, стягат си куфарите и отиват да живеят другаде. Остават само бедните или мечтателите.
“Ти за малко, нали?”, питат всички, все едно земята гори, а водата е отровена. “Каквото и да правиш, не оставай, заминавай колкото може по-далече.”
Питам се: “А какво ще стане ако избягаме всички?”. И си отговарям: “Май както е тръгнало, скоро ще разберем…”
Всеки път, когато се прибирам, виждам все повече хора без вяра. Колкото и да им е болно за България, са намерили пътя и не спират да повтарят: “Само по-далече”. Без да имат префърцунени образователни степени и напомпани CV-та, тихомълком са написали дългосрочната стратегия на цялата нация, и смело я изпълняват, без да е обнародвана в “Държавен вестник”. Най-добре от всичко знаят как да оцеляват, каквото и да им поднесе живота. Като плъхове на потъващ кораб са усетили, че е време да се спасяваме поединично.
Тихо е. И става все по-тихо.

Advertisements
  1. No comments yet.
  1. No trackbacks yet.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: