Empty

„Живеем във време на монотонно равнодушие.”

Това изречение се прокрадна някъде измежду глупостите, които един чичко говореше на мен и още стотина души. Дори за момент спря да ми е тъпо и се замислих, но после ми мина.

Сега обаче упорито подтисканата ми мозъчна функция не ми дава да заспя. Явно намира за алармиращо, че вече не ми дреме за нищо. Просто се шляя из безтегловното равнодушие, разминавам се с океан от неща и хора, за които въобще не ми пука и… това е.

Не че искам да звуча банално философски, ама това ли е? Баси, животът някакси изглеждаше по- як. Сега правя куп неща, които са ми безумно скучни, говоря неща, които не мисля, и не искам нищо. Не изпитвам нито симпатии, нито антипатии, нито съжаление, нито ентусиазъм. Всички чувства, объркали се да наминат край мен, умират от липса на кислород. Наоколо се навърта етикетче с „безсърдечна кучка” и чака удобен момент да ми се лепне на челото. И нека заповяда, там му е мястото.

В пълно противоречие с това напоследък се усмихвам повече. Явно е форма на защитен механизъм, който кара хората да спрат да питат „Какво ти е?”. Не че интересуващите се са кой знае колко много. Времето на монотонното безразличие безжалостно взема своите жертви и моите „събратя” стават все повече и повече. Празнотата им просто се усеща, но и тя не може да ме развълнува. Може би ако се понапъна малко, ще изпитам леко облекчение от факта, че има и други на същото дередже. Няма да се почувствам по- малко сама и стъклената кутия, в която съм за затворила. Тя е… удобна. Малко ръбеста и студена, но се свиква. Там е тихо и спокойно, кара те да заспиш и да удушиш спомените за старото си аз, които в моменти като този се опитват да изплуват някъде на повърхността.

От време на време си спомням своята детско-тийнейджърската наивност. Тогава бъдещето беше вълнуващо и изпълнено с неизвестни, непрекъснато прожектирах в главата си различни развои на съдбата ми, не спирах да се занимавам с някакви неща и те имаха някакво значение. Имаше дори период, в който си мислех, че ще стана велика писателка… А сега ми остана само началото на един разказ:

„Никога никой живял никъде. И това бях аз.”

Advertisements
  1. No comments yet.
  1. No trackbacks yet.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: