Home > Галка, Литературно, Парченце от мен > В името на бирата

В името на бирата

На Ди, защото обича бира.

Всеки понеделник Марто Фъстъка приключваше работа по- рано от обикновено. Седмицата му никога не тръгваше на добре, затова той умно си спестяваше ядовете от последните два работни часа. Във вторник обикновено всичко се оправяше, и ако в душата му имаше и най- бегла следа от склонност към суеверия, той би вярвал, че понеделнишките вечери спасяват цялата седмица. За жалост обаче остатъците от онова, което някога бе изпълнявало душевноподобни функции, вече бе мъртво и вкочанено, досущ миналоседмична кашкавалка от близката баничарница. По тази причина той никога не се замисляше за малкия си ритуал, а просто мирно и кротко го изпълняваше.

Тоест ставаше от стола, върху който задникът му по цял ден правеше упорити опити да се отпечата перманентно, отиваше до вратата на магазинчето, завърташе ключа и обръщаше табелката с надпис „Затворено до утре, или най- късно вдругиден.” Търпеливо смяташе парите, въпреки че математиката никога не му бе допадала, пък и той никога не бе допадал на нея. След като оборотът бе прибран на сигурно в малка желязна кутия на най- горния рафт в склада, той оглеждаше дългогодишното си работно място и си помисляше: „Дали да не взема да изчистя?”.

Както винаги, веднага си отговаряше: „Утре със сигурност.” Дълбоко убеден в тази нагла лъжа, той минаваше за последно покрай прашните рафтове, отключваше, излизаше навън, заключваше и въздишаше. После поглеждаше нагоре и се провикваше:

– Брато, по една бира, а?

Една рошава глава се подаваше за секунда от балкона на третия етаж и след няколко минути дотърчаваше заедно с тялото си. Марто поглеждаше остро изпод веждите си Радо Халбата (защото колкото и мили чувства да питаеше, никога не би му се усмихнал) и вместо „зравей” го изхакваше с всичка сила по рамото. Радо позалиташе, но не падаше, и двамата мълчаливо се запътваха към местната дупка, където можеха да се се изкефят на галон бира и да получат главоболие от промишлени количества рок.

Нищо в „Рок Дъбравата” никога не се променяше. Там бе много мръсно, много задимено, вонящо на миризма на цигарен дим, алкохолни изпарения и каквото и да се разлагаше под бара. Обичайната клиентела тихо и кротко поркаше и поклащаше глава в ритъм със „Seek and destroy” на Металика. Две бири винаги чакаха Радо и Марто пред обичайните им места на бара. Двамата седнаха, дискретно огледаха задника на небрежно навелата се точно в този момент сервитьорка, и най- сетне си продумаха.

Тяхното „Наздраве” винаги слагаше окончателна точка на тегавия понеделнишки ден и слагаше началото на дългобирения преход към последственомахморлучения вторник.

Нещо обаче беше по- различно. Нашите момчета го усетиха на третата бира, когато обикновено започваха разговорите за живота и космопологичните парадокси, които малко по малко прерастваха в истории за диви концерти и колосални изцепления. В този понеделник обаче приказката не вървеше, колкото и леко да се лееше пивото.

Фъстъка не спираше флегматично да чопли един фъстък, който си се търкаляше по бара от няколко седмици. Халбата говореше мааалко заваляно или за шефа си, или за жена си, или за нечия майка. Вече му беше скучно дори да слуша сам себе си, но по навик продължаваше да бръщолеви. Сервитьорката остави пред двамата по една чаша бира – обичайната промоция след 10.00.

Радо изпръхтя в знак на протест, но му дожаля да насмете момичето.

– Светло… Наливно… Баси бълвоча – изфъфли Фъстъка и съвсем случайно бутна чашата.

– Баси свинщината… – каза Халбата и се опита да попие с ръкав плота, който си беше съвсем чист.

– Баси наистина – каза нечии друг глас, който веднага привлече вниманието и на двамата.

Течността в другата чаша се бе втвърдила, оформила, прескочила ръба и ги гледаше. Напълно оформено бирено човече бе скръстило ръце пред тях и спокойно, леко дрезгаво, повтори:

– Баси наистина…

Двамата мъже се спогледаха, опитвайки се да се държат на положение, но в очите им се четеше чистокръвен ужас. След толкова години систематично поркане бе дошъл момента, в който разумът се бе отказал от битката и си тръгваше. Явно очите и ушите бяха първата крачка.

– Брато, само да пусна една вода и да си ходим, а? – каза колкото се може по- бързо и колкото се може по- хладнокръвно Халбата и изчезна преди да е чул отговор.

Фъстъка се ядоса малко, че го изпревариха, и реши съвсем невинно да продължи да си чопли фъстъка.

– Брато – обърна се към него и биреното човече. – Колкото и да не ти се иска, аз съм истински. Може да отказваш да ме гледаш, но аз няма да те оставя. И да знаеш, че ще си платите, задето разляхте колежката. Осъзнаваш ли, че можеше да ми излезе късмета тази вечер???

Фъстъка видя отварянето на вратата на тоалетната, остави някакви пари на бара и панически се затича към вратата, замитайки Халбата по пътя си.

– Брато, тая дупка вече нещо… Не е толкова яка, колкото навремето.

– И аз това си мислех, брат. Трябва да си намерим нова дупка. Изчакай тука да полея ей онова дърво, че не остана време…

Халбата дипломатично замълча, но тайничко се зарадва, че отделителните системи и на двамата все още работеха нормално.

***

На следващата сутрин Фъстъка стоически се опитваше да върши всичко, все едно беше напълно обикновен вторник. За негово огромно съжаление и растящ ужас обаче лошият поденелнишки късмет не само не си бе отишъл, но и бе придобил нови, вторнишки мащаби.

Първо той не чу будилника си и се успа в 2 часа. После се заля с горещо кафе. Изпусна и четката, и пастата за зъби в тоалетната. Удари си малкото пръстче в крака на масата. Дразнещата бабичка от съседния апартамент дойде да се оплаче от гневните му псувни към Вселената и крака на масата. Връща се два пъти, защото не бе сигурен дали е заключил апартамента и изгасил котлона. И когато най- сетне стигна до вратата на магазина, осъзна две болезнени истини в едно: не само някой бе ошушкал до дупка работното му място, ами ризата, която бе облякъл, все още си беше с петното от миналата седмица.

В разгара на разговорите с малоумни полицаи, мазни застрахователи и разбеснели се шефове, Халбата се обади на Фъстъка. Това се случаше за втори път в дългогодишното им приятелство, и със сигурност значеше нещо лошо.

– Кажи, пич. – каза делово Марто и влезе в задната стаичка на магазина, където нямаше никой.

– То е тук, пич.

– Ъ?

– Тук е и ме гледа. Аз… такова… това не е на добре…

Фъстъка леко се притесни от това дълбокомъжествено признание за паникьосаност. Докато мислеше какво да каже, видя на рафта пред себе си ухилената физиономийка от предната вечер. Човечето бе съвсем същото: не по- високо от педя, с кръгло личице и широка плашеща усмивка, разчорлена коса от бирена пяна и обвинителен поглед в цвят тъмен Туборг.

– Тръгна си, Фъстък, тръгна си! – чу се от отсрещната страна на линията.

Фъстъка пренебрега приятеля си, преглътна на сухо и попита:

– Какво искаш?

– Време беше, пичове! – зарадва се човечето. – Доста е кофти да те мислят за халюцинация. Много невъзпитано. Очаквам извинение.

– Какво искаш? – повтори Фъстъка и се опита да си придаде още по- сериозно – плашещ вид.

– Баси невъзпитанието! – възмути се отново човечето. – Не стига че лудият ти приятел досега се опитваше да ме хване и дори ме напръска с одеколона си – биреното телце изтръпна при неприятния спомен. – Аз тука идвам най- учтиво да ви помоля за помощ, а…

Вратата се отвори и влезе нисък суховат застрахователен агент, който изгледа подозрително Фъстъка, все едно го беше хванал да крие и без това не особено ценната изчезнала стока. Продавачът се стресна, все едно правеше или това, или нещо още по- неприлично.

– Извинявайте, но трябва да гледам навсякъде. Много е важно…

Фъстъка не чу остатъка от досадното му бръщолевене, само каза на Халбата:

– Пич, това е сериозно. Довечера трябва да го обсъдим.

– И аз това си мислех, пич. До довечера.

***

„До довечера” се проточи доста заради досадната галамация с обрания магазин. Накрая Фъстъка успя да се измъкне чак към 11, и вместо традиционното провикване прати SMS на Халбата. Знаеше, че жена му вече се е прибрала и викането под прозореца няма да й се отрази добре.

По- малко от 5 минути бяха необходими, за да се появи чорлавата глава на Халбата.

– Казах, че отивам да хвърля боклука, брато. – опита се да разведри настроение той, но и на двамата не им беше до смях.

Те мълчаливо извървяха пътя до „Рок Дъбравата” и решиха да седнат на една по-отдалечена маса (въпреки че „по-отдалечена” е спорно понятие, когато някой си е направил долнопробно заведение със 100 места в мазето).

– Ще дойде ли? – престраши се да проговори Фъстъка.

– Каза, че ще е тук след третата бира. Доста време ми лази по нервите, след като говорихме.

– Не ми харесва тази работа…

– И на мен не ми харесва.

Като по поръчка сервитьорката донесе бирата и двамата отново замълчаха, за да отдадат чест на течността, която заслужаваше уважение, въпреки че им бе навлякла наочаквания посетител. Фъстъка се замисли дали е етично да пият бира в очакване на нещо, направено от бира, но реши, че мъникът би им казал досега в случай, че имаше нещо против.

Той се появи, след като двамата мъже бяха преполовили третата халба.

– Не ви е срам да се влачите толкова! – започна веднага с критиката човечето. – Знаете ли колко време висях ей там и ви зяпах? Като се има предвид, че още не сте се извинили за…

– Виж, брато. Давай по същество.

– Или? – заяде се човечето.

Ноздрите на Халбата се разшириха и той изсъска:

– Ще измисля какво!

– Добре, добре, брат! Няма да досаждам повече! Работата е много проста. Нещата не вървят на добре.

– И? – попита Фъстъка, когато паузата стана прекалено дълга.

Човечето седна на ръба на пепелника и заби поглед в мръсотията по масата.

– Хората вече не уважават бирата. Не оценяват нейните достойнства. Пият какви ли не други гадости… И… ние имаме нужда от помощ…

Двамата мъже се спогледаха, но въпросът „Кои вие?” им се стори прекалено глупав.

– И за какво сме ти ние? – попита Халбата.

– Вие сте едни от последните… Последните истински долни миризливи бираджии! Разбирате, че за бирата не се говори, а се пие!

– И особено не се говори с нея. – напомни Марто.

– Трябва да помогнете за бъдещето на бирата!

Фъстъка въздъхна и си помисли: „Ако наистина го халюцинирам това, значи наистина съм много зле.”

Халбата също въздъхна и си помисли: „Дано този приключи скоро, че ми се пикае като на умрял.”

– Виж какво, просто кажи какво искаш и се омитай. Нямаме време за глупости.

Човечето явно отново се засегна, затова стана от пепелника и започва да се разхожда и ръкомаха по масата.

– Най- важният му въпрос е: не ви ли е срам, по дяволите? Докога ще си останете на вашето долно ниво и ще се задоволявате с по няколко бири от време на време? Не искате ли да помогнете на останалите да усетят чудото на бирата? Засрамете си! Ти продаваш няакви боклуци в западащо магазинче, и то за мизерна заплата, от която дори не можеш да се напиеш като свиня един път в седмицата! А ти срамиш не само бирата, но и всички мъже.

Халбата изпи на екс колкото бе останало в халбата, захлупи я върху човечето и ядво изрева:

– Какво лошо има човек да си вземе отпуск по бащинство???

Всички присъстващи обърнаха поглед към масата, на която някакъв луд крещеше на празната си халба. Фъстъка изчака малко нещата да се пооталожат, махна на сервитьорката да донесе още пиене и спокойно каза:

– Брато, не оставяй една педя бира да те ебава. Нищо лошо няма, само спокойно…

Свъсената физиономия на Халбата малко по малко се разясни и Фъстъка се осмели да вдигне халбата. Човечето се поотърси и каза сухо:

– Явно нищо не разбирате от майтапи. И не можете да схванете сериозността на положението.

– Ако продължаваш да ме ебаваш, сериозността на твоето положение ще стане много сериозна! – заплаши Халбата. Фъстъка вече се виждаше на редовни свиждания в някоя психистрична клиника, което му се струваше много по-добър вариант от собственото му постъпване в психиатрична клиника.

– Трябва да отворите бирария. Важно е.

– Моля???

– Затова ме пратиха отгоре. Трябва да спасим бирения баланс.

– Виж к’во. Това ми е мечта от малък, така че със сируност си халюцинация на разквасения ми от бирата мозък. – Фъстъка поспря, учуден от способността си да изрече нещо, което звучеше толкова сложно. – Сега изчезвай, защото и аз ще се ядосам. Лично ще те захлупя с пълна халба бира.

– Не съм ничия халюцинация! Давам ви перфектна бизнес идея и ви гарантирам успех, а вие искате да ме изгоните най- позорно!

– Там горе чували ли са за икономическата криза, а? Да не си мислят, че отпуска по бащинство е мечтата на живота ми?

На биреното човече му дойде в повече и просто се разтвори във въздуха.

– Баси странното, брато! – каза Фъстъка и вдигна тост, че са се отървали от нахалника.

– Баси, брато! – ухили се и Халбата.

И двамата не подозираха, че преди да изчезне биреното човече бе пуснало по кичур от косата си в бирите им. Именно това бе причината на следващата сутрин освен пулсиращ махморлук (защото отърваването от дразнеща халюцинация бе причина да се напиеш като свиня, колкото и да ти е минусов кредитният баланс), в главите им да бъде посадена и гениалната идея за отваряне на бирария.

Която, разбира се, бе изключително успешна финансова инвестиция, въпреки икономическата криза. И правеше както собствениците си, така и млади и стари бирени фенове много, много щастливи. И кой знае защо се казваше „Бирчо”.

Advertisements
  1. Ди
    March 14, 2011 at 11:30 pm

    Искрено трогната от посвещението. Мисля да пия една бира по този повод.

  2. March 23, 2011 at 10:40 am

    ахахах много яко :)))
    трябва да се огледам за биреното човече в БГ бар някоя вечер, сигурна съм, че ходи и там освен в Рок Дъбравата 😀

  1. No trackbacks yet.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s