Прегърни ме

Събота сутрин е и по изключение не ми се спи. Нагъчкана съм в малък червен автомобил, който малко по малко се отдалечава от София. До мен е В.*, моя добра приятелка, която ме убеди да дойда. Част съм от посещение на дом за сираци, организирано от църковна група за благотворителност. Чувствам се неловко сред тях, защото не ги познавам и не споделям вярата им. Припомням си думите на В., че щом видя децата, ще забравя за всичко останало.

Пристигаме малко преди обяд. Домът се намира в голяма олющена сграда, която много прилича на старото ми училище. Дори има голям асфалтиран двор с баскетболни кошове. Докато слизаме от колата е празен и тих, но още преди да стигнем до входа се изпълва с малки и големи хлапета, всичките ухилени. Те познават добре гостите, защото повечето идват често. Заваляват поздрави и прегръдки. Нарочно изоставам малко, защото не искам да се пречкам на щастливата среща.

Някой хваща ръката ми, после ме прегръща, без да каже нищо. Оказва се момиченце на не повече от 10 години, с къса светлокафява коса и кръгло личице. То поглежда ухилено нагоре и ми казва „Здравей”. Заговарям го с традиционните глуповати въпроси за имена и години. Малката ме задърпва за ръката и ме представя гордо на своите приятелчета, които също ме прегръщат. Това бе едно от нещата, за които В. ми бе говорила много: как тук можеш да получиш повече прегръдки, отколкото обикновено получаваш за цяла година.

Отнякъде изниква В., която ме запознава с цяла тълпа хора. Бавно се движим към входа и скоро всички сме насядали върху килима в голямо посещение, което най- вероятно е еквивалента на всекидневна. Ръководителката на организацията не си губи времето с встъпителни думи, а набързо обяснява правилата на групови игри. От много време не съм чувала толкова много непринуден смях.

Идва време за обяд и с останалите възрастни отиваме в близко кафе, където да хапнем нещо. Заговарям се с познатите на В., които ми разказват, че този дом е един от хубавите и се радва на много дарители. Те са единствените, които идват на гости, и го правят изцяло със собствени средства. Иска им се да идват по- често, но заради времето и парите посещават дома всяка втора събота. Организират игри и забавления, разговарят с по- големите деца, които трябва сами да оцелеят през тийнейджърските си години. Разбира се, питат ме в коя църква ходя. Отговарям, че не ходя, при което получавам учуден поглед и неловко мълчание, все едно са видели човек със зелена кожа. Логично следва въпроса: „А вярваща ли си?”. Дожалява ми малко, че трябва да кажа грубата истина, но не мога да им я спрестя. За това казвам простичко: „В нищо не вярвам.”

Отиваме в трапезарията, където ядем донесената от гостите ванилова торта. Подаряват подаръци на рождениците от последните 2 седмици. Говоря си с възрастна жена с дръпнати очи, която на сравнително добър български ми разказва как е работила в няколко сиропиталица. Сега има друга работа, но идва тук, защото й е мъчно за децата. Радва се, че някой им обръща внимание, защото „имат нужда от това”.

Връщаме се в основната част на сградата, където няколко дами превръщат една от спалните в творческа работилница. Идеята е да се организира карнавал, но вместо това се получава огромна весела какафония. По- големите се обличат сами в костюмите, няколко момичета дори се припират за по- хубавите рокли. Малките пипат всичко, непрекъснато шават насам- натам, грабнали в ръце до каквото са успели да се докопат. Помагам на една от доброволките с „грима”, който се състои в нещо нарисувано по лицето с черен молив за очи (листенце, сърчице, слънчице…). Показвам на група хлапета как се държи магическа пръчка. Малката ми приятелка от сутринта продължава да щъка около мен и непрекъснато намира какво да ме пита или да ми покаже.

След края на „карнавала” остават час- два за почивка, след това трябва да се прибираме. Излизаме навън, където се запознавам с най- малката обитателка на дома. Тя е на седем годинки, точно е започнала да ходи на училище и може да омая всички с чара си. Успява да ме накара дори да се гоним из двора. После се връщаме в общата стая, където за радост на няколко момичета пускам косата си (която тогава стигаше някъде до кръста) и има давам да я сплетат няколко хиляди пъти. През това време си подавам топка с няколко момчета, които, разбира се, не проявяват интерес към плетенето на коси. Говорим си за В., която е една от любимките на децата, за тяхното любимо телевизионно филмче и за принцесите, които имат коса като моята.

Изведнъж едното от момичетата застава пред мен и пита сериозно: „А ти имаш ли си майка?”

Преглъщам на сухо и си поемам дълбоко въздух. „Да, но е много далече.”

„И аз имам майка, но тя не ме иска.” – отговаря детето и ме прегръща. Другите започват да говорят за родители и роднини, а аз гушкам малката и се опитвам да не се разплача. Бързо сменям темата – започвам да им разказвам за морето, което те са виждали само по телевизията, и се опитвам да потисна желанието да тръгна веднага към вкъщи, за да прегърна мама и да й кажа колко я обичам. Вместо това прегръщам тези деца, на които толкова им липсват прегръдки…

Тръгваме си. Обещавам им, че ще се върна, въпреки че знам, че няма да го направя. Другите ще се върнат след 2 седмици и ще раздават усмивки и прегръдки, но аз няма да имам сили да го направя. Малко завиждам на тези хора, които вярвайки в Бог успяват да бъдат по- силни, по- добри, по- раздаващи се. *въздишка*

Минаха почти 2 години от описаното тук. Сигурна съм, че децата отдавна са ме забравили, но аз ще ги помня още много време. Все още не съм събрала достатъчно смелост и емоционален заряд, за да се върна в този или да отида на посещене в друг дом. И все още не вярвам в нищо.

Съжалявам.

*Всяка прилика с действителни лица и събития е напълно неслучайна, просто считам за по- уместно да не пиша истинските имена на участниците.

Advertisements
  1. February 21, 2011 at 1:29 am

    Не е за всеки. Два пъти съм ходил в домове. И не бяха от “хубавите”. Определено не ми издържат нервите на такива гледки. Мога да се гавря с последното взривено камикадзе в Газа, но децата здраво ми бъркат в здравето.

  1. No trackbacks yet.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: