Home > Галка, Места и хора, Парченце от мен > Един горещ летен следобед…

Един горещ летен следобед…

Изключително много бе казано за него, но никой така и не успя да стигне до дъното на душата му. Природата рядко създава подобна натура- с дълбоки тъмнокафяви очи на мъдър философ, съчетани с кралски маниери, от които най- видни бяха финеса и височайшето пренебрежение към по- низшите. Негови снимки бяха разпространени и в най- отдалечените кътчета на Земята, но той не обръщаше и капка внимание на безспорната си слава; живееше си спокойно и мързеливо, хапваше добре и тихо страдаше за любовта на своя живот. Единственото, което не се връзваше с цялата идилична картина на щастливото му битие бе името му, в което нямаше нищо мъдро, философско или поетично. Той се казваше Бъхльо.

И беше куче- с 4 крака, издължена муцуна, клепнали уши (едното от които с белег от отдавна отстранена пластмасова маркировка) и кафеникаво- оранжева четина, на която честичко се лепваха я неизхвърлена на обособеното място дъвка, я някоя и друга бълха, която скоро напускаше, огорчена до дъното на душата си от нечовешките условия за живот. Въздългата му опашка вече не бе пухкава и изключително рядко не се влачеше по земята, но това е бе защото собственикът й не бе щастлив, дори напротив; всяко негово благоразположение на духа означаваше да си полегне и да поспи, въпреки че злите езици говореха, че е няколко пъти по- мързелив, отколкото подобава на бездомно псе.

Въпреки че той никога не бе имал дом и любящо семейство, винаги бе нахранен и обичан. Бе успял от мъничък да намери нишата на своето съществувание- обитаваше туристически обект, където се радваше на ласки и внимание както от страна на посетителите, така и от персонала, като открито се подмазваше на всички като целенасочено ги игнорираше, освен ако не предлагаха нещо вкусно…

Ако трябва да бъдем честни, освен ласки и внимание той отнасяше и по нещо сочно за хапване няколко пъти на ден, което компенсираше епизодичните дразнещи ритници, идващи от глупаци, които не гледаха къде вървят или такива, кои мразеха бездомните кучета. След дълго години размишления и няколко бръчки по челото си, позовавайки се на досегашния си досег с почиващите, Бъхльо бе разбрал, че трябва да бъде снизходителен към тях- “турист” бе тежка диагноза, от която повечето хора мъчително страдаха седмица- две годишно, а през останалото време се възстановяваха от срама и събираха сили за следващия удар на коварната болест.

“Може би, ако и аз бях човек, щеше да ми се налага да изживявам подобни тежки моменти” – помисли си за сетен път той през горещия летен слетобед, в който царственото му разпльокване бе смутено от великата човешка глупост; повод за разсъждението бе група турсисти, които го бяха полели с воняща на гьол минерална вода “Дорна” и сега се радваха, все едно бяха спечелили чисто нова “Дачия” от тотото.

“Щом са толкова глупави и подпийнали, че не могат да фокусират и да забележат движенията на гръдния ми кош, това си е техен проблем… Дори и да бях човек, никога нямаше да ми хрумне да поливам някого с каквото и да е, за да проверя дали е жив…” – с царствен финес той се отърси от водата, бавно се доклатушка до следващата палма, подуши горещия асфалт, помисли си тъжно, че сега козината му ще щръкне като на клоун, и се пльосна блажено, възнамерявайки да поспи…

Не минаха и 5 минути и познат шум събуди мисли в опитващия се да се самоизключи мозък.

“Ох… знаех си, че тази вода ще доведе до проблеми… Ето я поредната затичана към мен малка розова госпожица, която ще ме гушне с всички сили и ще се опита да ме заръфа, твърдо убедена, че съм новия й мечок… Плътно зад нейната весело тупуркаща походка дрънчат високите току- що подковани сандали на майка й, отявлена природозащитничка, която мрази най- много найлоновите торбички, а след това де що бездомна гадина съществува по този свят… Милата дама е безкрайно погнусена от факта, че дъщеричката й е объркала подобно мръсно псе с плюшена играчка и с много писъци ще ме отърве от малката гадина, която се опитва да ме одере жив и да си направи оранжево кожухче… – Бъхчо примигна мързеливо, изпита за пореден път на свой гръб силата на детското любопитство и вътрешно се закикоти на милата майка, която още дълго време щеше да бъде гонена от параноя да не би дъщеричката й не се е заразена от лаймска болест, дезинтерия, или, не дай си боже, СПИН…

Щом те преминаха и писъците заглъхнаха, той стана и пак се търси с отвращение, после в лек тръс доприпка до другата, по- закътана палма, и си легна отново с желанието най- сетне да подремне- все пак 3 часа без сън не се отразяват добре на никое същество на планетата… След по- малко от 5 минути обаче покоят му бе смутен от чуждестранен лай.

“Не, не, не… Не мръсен глупав фризиран долен пудел с розови панделки, срам за кучешката гилдия… Моля те, не дей да припкаш весело наоколо, не джавкай епизодично, все едно кухата ти глава разбира нещо от редки растителни видове, и най- вече не си и помисляй да припикаваш нищо! Искам да си спя…”- Бъх следеше внимателно нарушителя с едното си око, а срещуположото му ухо щръкваше все повече и повече, сякаш искаше да чуе какво възнамерява да направи къдравия враг.

“Глупак!” – закрещя диво Бъхльо – “Има хиляда други места за препикаване, а ти се завря точно зад любимия ми кактус!!! Да съм се навирал в хола на префърцунения ти дом безнаказано!? Да съм уринирал зад фикуса???!!!”

Миролюбивият стопанин едва спасява милата си ходеща накъдрена и напудрена топка косми от разгневения цар на обекта, който само за секунда метаморфозира от милно прилично на труп куче в разярена неудържима фурия. По- малко от миг е необходим за обратния процес, но Бъхчо остава малко кисел, задето си е изтървал така селски нервите на публично място. Той се разплува по средата на улицата, твърдо решен никога да не прости ако бъде настъпан от някоя заблудена туристическа твар.

След няколко снимки с кучето- статуя идва г-жа Х – представителка на 1% от туристите, които Бъхчо обича. Тя е ниска и трътлеста, с удоволствие чете еквивалентите на сп. “Златна бримка” и в-к “Трета възраст” в родната си страна и идва на почивка в някое хотелче наблизо всяка втора и трета седмица на месец юни поне от няколко хиляди години насам. Естествено, тя никога не забравя милия си приятел и през тези 2 вълшебни за него 2 седмици тя му носи по 2 кюфтета от шведската маса за обяд и за вечеря. Днес има и допълнение- половин пилешка пържола, която не успя да се побере в огромния корем на съпруга й. Докато кучето я поглъща като две тик-такчета портокал, госпожата го гледа ухилена глуповато и му говори нещо на странния си пшъшкащ диалект, говорен единствено от нея и ок. 500- тината жители на затънтеното село, от което тя произхожда. Тази невзрачна женица изживяваше своя звезден миг, виждайки в дълбоките кафяви очи на Бълхата, че е обожествявана срещу скромната такса от няколко кюфтета на лято.

Облизвайки се доволно, Бълхата пак се пльоска в центъра на улицата, видимо в много по- добро настроение. Той дори успява да подремне за 15- тина минути под слънчевите лъчи, гален от бриза, който по нищо не отстъпва на карибския. Отново минава Жужка и забива отровна стрела в сърцето му като го близва по муцуната и запрашва след някакъв доста по- мъжествен от Бъхльо кучешки Тарзан. Философът знаеше, че тя го обича и още от пръв поглед бе отдал сърцето си само и единствено на на нея, но горчиво знаеше, че никога няма да я има; съдбата и поредния природозащитнически общински съвет го бяха лишили точно от частта, която бе най- важна за Жужка… Той не се сърдеше, защото познаваше добре природата на кучетата от женски пол и до известна степен съчувстваше на пострадалите от масовото размножение на кучетата хора, но някакси не му се искаше това да го бе засегнало ТОЛКОВА пряко. Той отново сбърчи тъжно чело и се замисли за живота, вселената и всичко останало, но сладкото му философско усамотение не тая дълго: глупав странно весел румънец категорично отказа да го заобиколи с колата си, заби гуми точно до него и нервно забибитка, сипейки мили обръщения, типични за Добружанския регион, към българските президент, мин. съвет, нар. събрание и особено КАТ, които преди по- малко от половин час го бяха лишили от 40 леи, предназначени за следобеден запой. Най- дразнещ беше факта, че те бяха преминали право в левия джоб на сгащилия го катаджия и щяха да отидат по предназначение. Леко засегнат представител на охраната, понамръщен от топлите обръщения, културно помоли Бъхльо да стане и кучето нямаше друг избор, освен да се подчини, напускайки тромаво мястото, където цимента беше станал по- мек в следствие на перманентното му присъствие. Забелязала лошото му настоение, Албена му се ухилва широко и му казва вълшебното изречение “Айде кака”, след което Бъхчо доприква като малко пале и размахва доволно спластената си опашка. Нищо не може да те накара да забравиш за неволите на уличния живот както голяма порция първокласни кучешки гранули, ухаещи на повръщано и обществена тоалетна.

“Дори асфалта след това е мек и значително по- удобен” – помисли си Бълхата и се върна на любимото си място.

Минава турист, загрижен до дъното на душата си за бедната гладна душа. До муцуната на дремещото уморено куче се появява парче кифла, изпечена от превтасало тридневно тесто и мармалад, варен от заклета пенсионерка- комунистка, закуска, достойна само за за разсеяни туристи на промоционалната цена от 2.50 лв. с ДДС. Вдъхнал неприятния аромат, Бълхата обръща глава с отвращение и мързеливо притваря единия си клепач, проследявайки отдалечаването на туриста.

“Боже, наистина си адски прост”- казва му мислено той. – “Как може да си помислиш, че ще стигна до там да ям гадна човешка закуска, и то през лятото… Отгоре на всичкото, дори не ти идва на ум, че от сладкото мога да ослепея… Боже, колко простотия и силно слънчево влияние има на този свят…”

Три последователни бибиткания…

“И президента да дойде, няма да се мръдна” – отсича Бълхата и капризно мести опашката си, въпреки че едната гума на автомобила е точно до небрежно клепналото му ухо.

Това е шефа на комплекса, както винаги в добро настроение и с блясък в очите, с моряшка шапка, леко брадясала физиономия и тъжно шляпащи джапанки, оплакващи съдбата си на джапанки. Той познава добре най- мързеливото куче в региона и понякога дори тайничко му завижда, за това винаги бе благоразположен към единственото същество с по- голямо самочувствие от неговото. Той махва с ръка на охраната, който мести кучешката опашка, и колата успява да заобиколи спящия философ.

Покоя на Бъхльо обаче не трая дълго: скоро слънцето му омръзна и той се оттегли в сянката на избран на случаен принцип кактус, откъдето зяпа морето, наслаждава се на шума на вълните и упорито разсъждава по велики философски казуси, които дори не се побират в повечето човешки глави…

Advertisements
  1. No comments yet.
  1. No trackbacks yet.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: