Една вафла Galka

Дългогодишната традиция повелява в последния ден на декември всеки да направи своята равносметка за изминалата година и да се напие.

Не обичам празниците и традициите, но ще използвам повода да направя няколко извода за себе си. Все пак пиенето ми се размина и трябва да уплътня времето с нещо.

През 2011 година бях груба, лакома, егоистична и страхлива. Изрекох тон и половина лъжи. Волно или неволно, ударих хиляди вербални плесници. Подигравах се на неща и хора, които не го заслужаваха. Дори не се и опитах да успокоя близките ми хора, когато имаха нужда от мен. Можех да помогна, но не го направих, можех да дам втори шанс, но извърнах горделиво вирнатия си нос. В много моменти се държах адски тъпо. Можех да бъда добър човек, но реших, че това не е достатъчно гъзе. Хриничното черногледство ме направи по- цинична от пропаднал стар пияница и ме накара да се излюя в лицето на надеждата.

Смъртта на една легенда

Има факти, които човек не може оспори. Като например това, че Dreamworks и Крис Милър са пичове, които са направили едни от най- най- най- яките анимации. Понякога обаче и най- мегаяките, талантливи и кадърни хора доказват, че някога не е късно да станеш за резил. Доказателството беше грубата излагация на име „Котакакът в чизми”.

Легендарната котка си беше изобретение на Dreamworks. Позабравеният герой възкръсна във филмите за Шрек и стопи сърцата на котколюбителите с готин образ, уникален поглед и гласа на Антонио Бандерас. Логично се очакваше в продължението, посветено само на котарака, да видим качеството на поредицата за зеленото чудовище. Все пак режисьорът Крис Милър свърши отлична работа с „Шрек Трети”. Оказа се обаче, че новият филм е алчен опит да издоят зрителите като за последно с планина от брутално разочароваща посредственост.

Г-н Милър, при цялото ми уважение към досегашната Ви работа, „Котаракът в чизми” ме накара да се чудя дали сте ослепял, оглушал, оглупял, загубил разсъдъка си от алчност или злият Ви брат близнак е заел мястото Ви. Сигурно подобни неща са се случили и с критиците, които са дали 90% одобрение на лентата. При всеки следващ филм от поредицата за Шрек се притеснявах, че Dreamworks може да развали страхотния образ на зеленото чудовище или дразнещото магаре, но те не го направиха. Явно сте пазили уменията си за съсипване на мегаяк герой за рижававия котарак. Би било по- хуманно да създадете късометражен филм, в който Милър му отнася главата му с лопата, но за жалост никой не би си платил, за да види това.

Money Trouble

Никак не обичам да смятам. Още по- малко обичам да смятам пари. Още по- малко обичам да смятам пари, когато те са по- малко, отколкото ми се иска.

Но винаги ги правя – в началото на месеца си правя простичка сметка за кое колко ще похарча. Оформям табличката много красиво и подредено, все едно ще я приема Народното събрание. Слагам си финансови буфери, планирам нещичко за неочаквани разходи, правя си графа с приоритети и си определям някоя лигавщина за награда, ако всичко се изпълни.

И така вече четвърта година нито един път не ми излизат сметките. Може би е вроден талант, може би е липсата на всякакво икономическо мислене. Поне имам достатъчно инат, за да продължа да си правя красиви таблички и да се надявам този път да не прецакам нещата.

На днешното 29- то число от месеца имам пари за билет за кино, малко сухо мартини с две маслинки, половин пране и две парчета пица. И ако си преровя всички джобове, ще се намери достатъчно за дълго кафе с мляко. Мдам, и по- зле е било.

Смърт прекрасна

Един следобед заебах всичко останало и сложих край на 6-те години, които съм прекарала в неведение. Гледах Corpse Bride на Tim Burton и се влюбих в тъмната, красива, плашеща и очарователна смърт. Онази, която е прекалено прекрасна и унищожителна, за да й устоиш.

Corpse Bride е малкото мрачно братче на филмчетата на Дисни, което те гледа втренчено и има огромни тъмни кръгове под очите. Погледът му те кара да си мислиш, че всяка сряда играе на шах с дяволите в подземното царство. И никога не губи.

Смъртта е деликатна тема, която ужасява много хора. Всички те ме мислят за много странна, когато разберат, че обичам черния цвят, депресарската музика, сцените във филмите, в които драматично умират хора, и още цял куп creepy неща. Като се замисля, аз също се мисля за малко странна, но си се харесвам така. Смъртта не оставя никого безразличен и предпочитам да гледам на нея откъм онази страна, която изкуството е направило красива, вместо да треперя пред ужаса на натурализма.

Зелено

Напоследък става все по- модерно и по- модерно да си зелен. Като се започне от екологично чистите храни и напитки (които струват майка си и баща си), и се стигне до идеята, че да спиш без дрехи е по- полезно за околната среда. Покрай всичкия шум и мазния популизъм няма как да не ти се прииска да поздравиш звучно всичко, свързано с темата, и продължиш да си живееш както ти душа иска.

Зелените проблеми обаче са тук и всички ги усещаме – със странните номера на времето, удължаващите се лекарски рецепти и увеличаващата се маса боклук. Ясно е само, че трябва да се направи нещо, но всеки има толкова индивидуално мнение по въпроса, че накрая не се прави нищо. А за жалост Земята е обща кочинка, която няма как да пазиш и чистиш самичък.

Не ме е срам да си призная, че обичам „лошите” неща, които човечеството е сътворило – огромните студени сгради от бетон, генномодифицираната царевица, удобните пластмасови опаковки… Дори не мога да предположа колко дълъг е списъка. Стига да има желание, човек може да се разрови и да намери информация, че всичко (да, наистина всичко) е изключително вредно за планетата. На моменти ми се струва, че всичките екологични експерти тайно се опитват да ни объркат колкото се може повече, за да се откажем да се борим за по- чиста околна среда. И все повече се вижда, че колкото повече се дебатира, дискутира, анализира и навира в лицето на хората колко много вредим, толкова повече затъват нещата.

Galka the Great’s Greatest

Не помня дали съм споменавала, но името Galka the Great ми хрумна, когато се регистрирах в WordPress и всички други имена, за които се бях сетила, се оказаха заети. Предпочитам да избягвам темата дали и колко great съм всъщност, но името наскоро ме накара да се замисля за великите хора. Така или иначе няма еднозначен отговор на въпроса „Кой е велик?”, за това реших да съчиня своята лична класация от петима души, които са оказали най- голямо влияние върху мен с това, което са създали. И ето го резултата:

Jason Wade от Lifehouse, заради песента Broken;

Terry Pratchett, заради огромното удоволствие, което ми доставя всяка една негова книга;

Shonda Rhimes, защото създаде Grey’s Anatomy;

Yuko Shimizu, защото е автор на оригинала на Hello Kitty;

Jim Davis, създателят на котарака Garfield.

Хммм… Май изглеждат малко странно заедно…

Защото не бързам…

Често ми казват, че се туткам прекалено много. И за дребните неща, и за по- големите. Не че не мога и по- скорострелно, просто не искам. Бързането не е яко.

А ми се струва, че прекалено много хора са влюбени в него. То някакси ги прави по- важни от останалите. По хиляда пъти на ден чуваме „Извинявайте, ама аз много бързам…”, все едно тези думи вече не са изхабени от прекомерна употреба. Може някой да умира, може някой да си изтърва сериала, може на някой да не му се виси на дълга опашка. Вече всички бързат по инерция и настървено се карат с другите кой бърза най- много. Сякаш има някакво значение кой ще спечели играта на мерене на метафорични пишки.

За това протестирам срещу нея – просто не бързам. Излизам по- рано, за да мога да вървя с бавно и да зяпам витрините по пътя. Предпочитам да закъснея за среща, отколкото да прередя някого в магазина. Спя по- малко, след като съм си изправяла косата цял час. Чиста проба пилеене на време, според някои и на пари. На мен обаче ми харесва прекалено много, за да спра, колкото и да се оплакват околните.

Може би ако престанат да нервничат, докато ме чакат, ще осъзнаят колко по- готино и разтоварващо е да спреш да бързаш.