- Абе, к’во станà, да не се счупѝ рейса?

Слизащите си разменяме усмивки. Автобусът продължава по пътя – допреди малко претъпкан, а сега само с 5-6 човека. Няколко души се отцепват, но останалите продължаваме на тумба през подлеза на НДК. Всички вървим бързо, гледаме си нервно часовниците и се ядосваме, че сутринта сме си казали „Само още пет минутки…”. Вече минава 11:15 и ако изпуснем шествието, ще бъде адски тъпо.

Но пристигаме точно навреме. Хората се пръскат из тълпата в търсене на приятели и познати. Хората са навсякъде, на малки или по- големи групи. Дошли са да покажат на управляващите от България и Европа, че са против A.C.T.A. да влезе в сила. Мяркат се няколко маски, но повечето са с открили лица.

Русокосо момче посреща две момичета и започва да им говори разпалено, все едно посреща гости:

- Толкова е хубаво, че дойдохте! Запознайте се с братовчед ми, и него аз го доведох! След малко ще дойде и по- големия ми братовчед и като се съберем ще ви разкажа всичко за A.C.T.A., снощи четох…

И без да се усети, не дочаква големия братовчед, а се превръща в малко слънце, което разпръсква информация навсякъде. Нагорещени слънца като него има в почти всяка от групичките наоколо, а другите го слушат внимателно и кимат. Някои вече са приключили с обсъждането на документа и обсъждат хиляди други неща. От време- навреме се промъкват мили думи по адрес на някой, който е обещал да дойде, но се е скатал в последния момент.

Присъединявам се към колоната, която тръгва по Витошка. Напред се вижда огромно море от хора, веят се плакати и знамена, чуват се силни викове.

- Пич, това е точно като последната битка от Властелина! Виж какво е яко! – опитва се да шепне фентъзи фен, но буботещият му глас запознава всички със сравнението.

Пичът се съгласява ентусиазирано и двамата започват да пристъпват малко по- изправено и по- мъжествено, все едно са на истинска битка. Устремлението им трае около 30 секунди, защото единия придърпва другия и му казва: „Дай да минем по- назад, нали си спомняш тези в първите редици как ги намляха…”

Но те нямат причина да се притесняват, защото сме доста далеч от началото на шествието. Минавам отстрани и се повдигам на пръсти, за да видя, че и назад има много хора – краят им не се вижда. Минаваме по тесните пътечки от двете страни на строежа на метростанция, а полицаите започват да стават все повече. Опитват се да гледат лошо, защото са на работа, но от време- навреме се усмихват.

Минувачите се спират да ни зяпат и ни се радват, все едно сме ученическо шествие за 24- ти май, изпъстрено с балони. Повечето сме на видима възраст между 20 и 25, но има и по- големи. Някои са се постарали да изглеждат по- страховито като са си облекли по нещо с черепест десен. Мяркат се хора с кучета и бебешки колички, а едно момче си е сложило противогаз. Тийнейджърите са малко неспокойни, сигурно заради липсата на опит. Пушат си без да се притесняват, но за сметка на това коментират дали трябва да си изключат телефоните на такова събитие.

Никой друг не е пред подобна етична дилема и всички възможни технически джаджи се използват максимално. Чуват се откъси от телефонни разговори, в които се разказва колко е готино на протеста, нищо, че е малко студено. Отвсякъде цъкат фотоапарати и записват камери – големи и малки, черни и цветни, повече или по- малко лъскави. Информационните слънца се хвалят помежду си по колко хора са зарибили и кроят планове как да разпространят още повече идеята.

Виковете „И преди, и сега, интернет е свобода” и „Не на A.C.T.A.” стават все по- силни и настървени. Стигаме до пълния площад пред Народното събрание. Хората наистина са адски много. Надявам се да са достатъчно, за да има значение. Усещам приятното чувство, което ми е трудно да опиша – едно такова гражданско,борбено, отговорно. Радвам се, че на достатъчно хора им пука и че съм станала част от официалната защита на важна кауза – свободата. И го правят по интелигентен начин, без прояви на агресия.

Жандармеристи с щитове са се подредили в права линия пред сградата. Пред паметника отсреща се подрежда плътна редица от хора с плакати в ръце. Полицаите мълчат и се опитват да всяват колкото се може повече респект, вече няма и следа от усмивките по- рано. Плакатаджиите си бърборят кой колко време е рисувал и колко по- готина идея има за плакат за следващия път. Уговарят се за печатане на листовки, разменят си координати и гордо гледат морето от протестиращи. Днес са намерили няколко хиляди потенциални приятели – факт, който заслужава усмивка.

Хората викат и подскачат. След половин час студът започва да се усеща, но тълпата си остава значителна. Някои държат в ръка бири, други си подават бутилки с ром или домашно вино, трети периодично отпиват от флашки, които после скътват във вътрешните си джобове. Репортери обикалят и превръщат обикновени хора в истински звезди. Историите за предишните протести и псувните за студа са се изчерпали. Хората започват да се чудят дали някой ще обърне внимание на протеста.

- Представете си сега Бойко Борисов да излезе и да каже: „Извинявайте, много съм тъп. Щом не искате A.C.T.A., лично ще се заема да я спра!” – мечтае си на глас едно момче и избухва в смях заедно с компанията си.

Със сигурност би било яко, обаче министър- председателят не е на работа в събота. Всъщност никой от правителството не е в Народното събрание. Оглеждам се настойчиво за представителите на техните медии, но не успявам да ги видя. Дано причината да е, че съм висока само 1.60. Надявам се властта да не се направи на ударена и да си поръча медийно мълчание, въпреки че вече са го е правила без угризения.

Малко по малко въпросът „Абе, после къде ще ходим да пием?” става водещ и хората постепенно се разотиват. Протестът посвоему си продължава – първо по масите в кръчмите, после в коментарите под качените снимки в интернет и с написаното в блоговете.

И няма намерение да отшуми току- така.

Ако случайно все още не сте се запознали със съдържанието и значението на A.C.T.A., можете да изгледате клипчето по- долу и да прочетете тук аргументи „за” и „против”.

Всеки се е замислял какво е можело да бъде, ако беше взел друго решение или ако нещо се е случило или не се е случило.

Тази сутрин реших и аз да се запитам – каква можеше да бъда?

Първо, погледнах на възможностите положително – Можеше вече да съм мъртва.

После се замислих за по- негативната страна на нещата – Можеше да съм омъжена.

Без да искам, в мозъка ми изплува апокалиптичната картина – Омъжена, с дете.

И романтична – Нещастно влюбена, непрекъснато stalk- ваща нечии Facebook профил под звуците на музикална депресарщина.

Hardcore – Ватманка в градския транспорт. Или порно актриса. Или, знае ли човек – и двете.

Звездна – Вместо да драскам глупости тук, можеше да напиша книга, с която да засенча дори Калин Терзийски.

Скучновата – без чувството за хумор, склонността към гавраджийство и либералния възглед към простотията… И остават едни големи… очи.

OMG, ами и тях ако ги нямаше?!?

И уплашено спирам да мисля за паралелните измерения на себе си. Все пак надали някой ден ще се видим, въпреки че според повечето холивудски режисьори накрая всички ще свършим еднакво, защото така ни е било писано. Може би паралелното ми розово аз би се вързало на подобен лигав комерсиален булшит, но пред истинското ми аз тези не минават. Дори самата идея за паралелните вселени е едно от онези неща, които звучат адски яко… прекалено яко, за да бъдат част от реалността.

И все пак: Момичета, ако сте там някъде, поздрав:

В мозъка на всеки един от нас присъстват хиляди подобни правила, щамповани дълбоко от думите на по- възрастните, които са се грижили за нас. Изглеждат дребни, но са важни, защото ни учат как да живеем с останалите. Понякога могат да ни спасят живота или да ни накарат да се усмихнем в кофти ден. Доказали са своята полезност с годините, защото помагат на отделните частици на обществото да съществуват заедно в нехаотична форма.

„Никога не се подигравай на някой, който те обича. И направи всичко възможно, за да не го нараняваш. Много.”

После си измисляме наши малки правила, които добавяме към списъка. Стават много, толкова много, че понякога се преплитат или си противоречат. Помагат да решиш как да постъпиш не само в баналните ситуации, но и когато трябва да избереш на чия страна да застанеш за нещо сериозно. Защото всяко малко правило, което спазваме, е част от нашия начин на мислене. А всяко малко наше правило, което другите не спазват, допълва стената между нас и другите.

„Върви по пътеката, а не през тревата. Няма значение, че така пътят е по- дълъг.”

Обичам правилата. Спестяват време за мислене за глупости. Карат ме да се чувствам сигурна в това, което правя. Удобни са. Приличат на електрическо одеало за ума, което с усмивка забърква и чаша горещо какао със сметана.

„Когато не знаеш какво да правиш, гледай какво правят другите.”

Колкото и да се развива, човекът си остава стадно животно. Има нужда от водач, който да следва. Чувства се добре, когато е част от група, за да може да е сигурен, че може да разчита на подкрепа. Сигурно ако някой ден успеем да дешифрираме мислите и чувствата на мравките, ще намерим точно това. Въпреки козметиката, дрехите и пиърсингите, с които се увиваме като в пашкул, чувствата дълбоко вътре в нас си остават като на мравка. Не е лошо да си го припомняме, когато решим да се възгордеем прекалено много с мястото си в еволюционната стълбица. И да посипем малко трошици за мравките, защото са симпатяги.

To be continued…

Способността на хората да си намират извинения за забърканите каши е изумителна. Още по- изумителна е склонността им да прекарват часове в обясняване кой е виновен и защо, вместо да направят нещо по въпроса. Защото в крайна сметка нищо няма да се оправи от дългите монолози започващи с „Ама аз въобще не съм виновен, защото еди- си- кой-си…” няма да оправят нищо, ако не запретнем ръкави и мозъци.

Търсенето на вина ни кара да обикаляме сляпо в кръг. Прави ни дребнави и злобни, дава ни хиляди поводи за безсмислени конфликти и изяжда времето, в което бихме могли да измислим как да поправим стореното. Опъва нервите на хората около нас, на които бързо им писва да слушат.

Въпреки че знаем и осъзнаваме това, продължаваме да го правим. Така е най- лесно. Иска се сила, за да можеш да кажеш „Вината си е моя” и да продължиш напред с вдигната глава. Дори честолюбието да бъде малко наранено, ще се оправи. Важното е това, че всичко останало ще бъде по- добре.

Пиша това, защото забелязвам как броят на депресираните мрънкачи наоколо става все по- голям. Техните доводи са обективни веждъж на 1 000 пъти, което само ги окуражава за още изсмукани от пръстите извинения. Добре знам, че има неща, които не могат да се контролират и че тайната цел на живота е да го начука на всички. И все пак е глупаво това да се превръща в лайтмотив на чийто и да е живот.

За това отказвам да бъда една от тях. Прегръщам съдбата си на простичък грешен човек и ще продължавам да си признавам пропуските. Ще работя неуморно, за да поправя колкото се може повече грешки. Убедена съм, че така трябва.

След 4 книги, 4 филма и 400 милиарда разтуптени нежни сърца романтична история между момиче и вампир бавно, но славно пристъпва към своя залез. Предстои само още едно заключително мощно медийно изригване около феноменалното произведение на Стефани Майър- при излизането на последния филм. След това блещукащият торс на Едуард, плочките на Джейкъб и обърканата физиономия на Бела ще продължат да живеят в сърцата на феновете, но ще предадат почетното първо място в жълтеещите културни хроники на някоя нова мания. Ако се вярва на предположенията, това ще бъдат ангели, но за сега експертите мълчат по въпроса дали ще им свети и нещо друго освен ореола.

Макар и залязваща, темата все още ми се струва любопитна. Това е първата световна мания, по време на която не съм в лапите на детската наивност или тийнейджъския хормонален дисбаланс. Вече съм достатъчно пораснала (или поне си мисля, че съм), за да погледна нещата от здравословна дистанция. Първо от далече си личи как всички мании (наричани още истерии) подозрително много си приличат и дъвчат все едни и същи проблеми и решения, които явно са били вървежни още от зората на човешката цивилизация и ще живеят поне още толкова. Не си струва да си хабя клавиатурата да пиша защо. Само ще кажа на тези, които твърдят, че няма алтернативи, да погледнат в по- забураните рафтове на книжарниците и библиотеките и да не съдят книгите по праха, който се е събрал по корицата.

Това, което ми е по- трудно да си обясня, е защо хората се палят толкова за нещо подобно. Не феновете, разбира се, а тези, които плюят „Здрач”, без дори да са сигурни какви точно паранормални същества живеят из страниците му. Глупаво е да не харесваш каквото и да е на базата на предрасъдъци и подочутото оттук- оттам. Ако искате да си спестите времето за четене, спрестете си и времето за хулене. Аз прилежно си прочетох и четирите книги, преди да коментирам, защото съм убедена, че това е правилния начин.

И не ми беше неприятно, а много забавно. Особено пропитите с драма моменти или дългите страници с размисли, които не водят до никъде. Чела съм и много по- хубави, и по- тъпи книги. Единственото дразнещо е PR- ския текст на заданата корица, който се опитва да ни излъже, че това е най- най- най- яката и уникалната книга на света. Еми… определено не е. Опитите за анализ на повествуванието, структурата или стила са безпредметни, защото всеки опит умира още в началото поради липса на материал. Авторката е направила каквото може, без да се опитва да вкара задълбоченост там, където тя не стои на място. Две момчета обичат едно момиче и това е. Простичко, емоционално, лигаво и вървежно. Няма смисъл да слагаме томовете на рафта при световната класика или да ги тъпчем в прахта. Не заслужават толкова внимание.

И още нещо, което ми се струва любопитно – популярната култура се превръща и в показател за разделяне на поколенията. Целевата аудитория на поредицата безспорно са тийнейджърите, но според мен има много повече възрастни фенове, отколкото се предполага. Просто подрастващите са по- емоционални и не ги е срам да си признаят колко са зарибени.

Но да се върнем на поколенията – според социолози, психолози и най- често журналисти сегашните 17- 18 годишните са поколението „Здрач”. Неминуемо в коментарите се прокрадва въздишка, че обсебените от вампирите тийн мозъци са по- недоразвити от останалите. Всъщност каква точно е манията няма значение, важното е да се зарибиш, защото чувството е мегаяко. То те прави част от общност, среща те с хора, казва ти как да се държиш и говориш. Тъпо е някой да твърди, че една мания е по- умна от друга. По време на моето тийнейджърство всичко бяхме луднали по „Титаник” и бяхме дълбоко убедени, че това е най- най- най- якия филм на всички времена. Никой не може да ме убеди, че да спориш с часове как точно се пише името на уникално якия Леонардо ди Каприо е по- интелектуално от дискусия Едуард или Джейкъб е по- як. Кой знае какви дивотии ще дойдат на мода, когато сегашните гукащи бебета развият акне.

В крайна сметка и едното, и другото минава. И нито „Титаник”, нито „Здрач”, нито „Аватар” са виновни за това, че някой е тъп. Той си е тъп по принцип, просто го е прикривал по- добре.

Не обичам празниците и традициите, но ще използвам повода да направя няколко извода за себе си. Все пак пиенето ми се размина и трябва да уплътня времето с нещо.

През 2011 година бях груба, лакома, егоистична и страхлива. Изрекох тон и половина лъжи. Волно или неволно, ударих хиляди вербални плесници. Подигравах се на неща и хора, които не го заслужаваха. Дори не се и опитах да успокоя близките ми хора, когато имаха нужда от мен. Можех да помогна, но не го направих, можех да дам втори шанс, но извърнах горделиво вирнатия си нос. В много моменти се държах адски тъпо. Можех да бъда добър човек, но реших, че това не е достатъчно гъзе. Хриничното черногледство ме направи по- цинична от пропаднал стар пияница и ме накара да се излюя в лицето на надеждата.

Бях горда, честолюбива, наблагодарна, лицемерна и адски мързелива. Нито учих старателно, нито работих усърдно, от време на време въобще забравях да мисля. Предпочетох да чуя само похвалите, вместо да си взема бележка от критиките. Мрънках безкрайно дълго и скучно. Не свърших и половината от това, което можех и трябваше да свърша. Пилях пари и враме, които не ми принадлежаха. Знаех как е най- правилно да постъпя, но не го правех, защото не ми изнасяше. После замазвах всичко с едно голо, мизерно и неискренно „извинявай”. Лигавих се, все едно съм 12 годишна пикла. Опитах се да бъда щастлива, опитах да бъда и нещастна, за да открия, че при мен между двете няма кой знае каква разлика.

Плъзгах се по течението, защото така е по- лесно. Обикновено хората си намират хиляди причини вината за техните недостатъци да бъде на някой друг. На мен ми омръзна да слушам как всички се опитват да си измият ръцете и да излязат по- чисти от детска сълза. За лошите ми черти не са виновни нито дъжда, нито кризата, нито неверните приятели, нито несправедливата съдба. Виновна съм си аз и няма смисъл да гъделичкам съзнанието си с лъжи, че това не е така.

Не си струва и да се гордея, че се осмелих да си го призная. Време беше. И въпреки че идеята за новогодишни пожелания ми се струва много тъпа, ще спазя и тази традиция. Ще пожелая на тези около мен една по- добра Галка, променена, защото вие наистина не заслужавате да ме търпите в този ми вид. Пратката може да се забави (единствено и само по вина на Български пощи, разбира се), но ще пристигне.

Обещавам.

Легендарната котка си беше изобретение на Dreamworks. Позабравеният герой възкръсна във филмите за Шрек и стопи сърцата на котколюбителите с готин образ, уникален поглед и гласа на Антонио Бандерас. Логично се очакваше в продължението, посветено само на котарака, да видим качеството на поредицата за зеленото чудовище. Все пак режисьорът Крис Милър свърши отлична работа с „Шрек Трети”. Оказа се обаче, че новият филм е алчен опит да издоят зрителите като за последно с планина от брутално разочароваща посредственост.

Г-н Милър, при цялото ми уважение към досегашната Ви работа, „Котаракът в чизми” ме накара да се чудя дали сте ослепял, оглушал, оглупял, загубил разсъдъка си от алчност или злият Ви брат близнак е заел мястото Ви. Сигурно подобни неща са се случили и с критиците, които са дали 90% одобрение на лентата. При всеки следващ филм от поредицата за Шрек се притеснявах, че Dreamworks може да развали страхотния образ на зеленото чудовище или дразнещото магаре, но те не го направиха. Явно сте пазили уменията си за съсипване на мегаяк герой за рижававия котарак. Би било по- хуманно да създадете късометражен филм, в който Милър му отнася главата му с лопата, но за жалост никой не би си платил, за да види това.

Имах лошо предчувствие за филма още щом видях постера с Кити Лапичката. Сериозно, дори уличните котки пред блока са по- симпатични и изящни. Кити не само е безформана като торба с кромид лук, има цвят, който въобще не си подхожда с новия й любим, ами и изглежда току- що изкъпана в казан с мас. Явно аниматорите са искали да постигнат ефекта на копринена котешка козина, но уви, тази проскубана сиво- кафява четина няма нищо общо с това. Грозната опаковка не крие симпатичен образ – Кити има малоумна предистория и ръси странни бисери, които никак не си ходят с гласа на Койна Русева. Явно озвучителите са решили, че всички женски образи в анимацията трябва да имат нейния глас, но това не винаги е добра идея. Актрисата е направила каквото е могла с изреченията от сорта на „Пилето ака злато” (цитирам по памет), но понякога каузата е безапелационно изгубена.

А сещате ли се за слънцето с бебешка физиономия от „Телетъбис”? То вече си има конкурент по призрачност: яйцето Хъмпти Дъмпти. За него може да се каже само една дума: creeeeeeeepy.

Единственият добре нарисуван герой е самият Котарак в чизми – използвана е графиката от Шрек. Персонажът обаче е погубен от безвкусни майтапи с испански и млечни елементи. Историята пък изобилства от абсурди, които са прекалено дори за анимация- например котарака и яйцето живеят в дом за сираци, където са тормозени от хлапе със синя кожа. Освен това пилето, което снася златни яйца (като яйцата са големи почти колкото самото пиле), се опитва да измъти Хъмпти Дъмпти. Вместо свежите майтапи тип „Шкек” има недоскалъпени шегички с мръсни намеци, които просто не са смешни.
Сюжетът е скалъпен от три отсечени истории, като едната е скучновато връщане назад във времето. Най- интересното ми беше циферблата на часовника, към който непрекъснато поглеждах. Имах ниски очаквания за филма, но наистина не вярвах да е възможно провалът да бъде толкова огромен. Явно наистина винаги има как да се слезе по- ниско.

Никога не съм писала толкова негативен текст. Опитвах да измисля и нещо хубаво, което да кажа, но не успях. Мога само да се надявам, че Dreamworks ще се върне на нивото си и няма да убие още легенди.

Но винаги ги правя – в началото на месеца си правя простичка сметка за кое колко ще похарча. Оформям табличката много красиво и подредено, все едно ще я приема Народното събрание. Слагам си финансови буфери, планирам нещичко за неочаквани разходи, правя си графа с приоритети и си определям някоя лигавщина за награда, ако всичко се изпълни.

И така вече четвърта година нито един път не ми излизат сметките. Може би е вроден талант, може би е липсата на всякакво икономическо мислене. Поне имам достатъчно инат, за да продължа да си правя красиви таблички и да се надявам този път да не прецакам нещата.

На днешното 29- то число от месеца имам пари за билет за кино, малко сухо мартини с две маслинки, половин пране и две парчета пица. И ако си преровя всички джобове, ще се намери достатъчно за дълго кафе с мляко. Мдам, и по- зле е било.

Сигурно ще се попитате защо, по дяволите (или нещо по- нецензурно), ми е да ходя на кино точно сега. Филмът ще го дават и след 3 дни, когато баланса на банковата ми сметка ще бъде доста по- приличен. Мога да кажа само, че ако имах още 5 лева, щях да отида на 3D. А ако имах още 15, щях да ги изпия в някой клуб с яка музика. Защото е тъпо е да си слагам живота на пауза, защото този месец положението с парите не е много розово. Не че не ми се налага, но като имам лукса да избирам, няма за какво да се колебая. И сметките няма да излизат, но ще си остане кефа от похарченото за „глупости”.

Всички се правят на мъдри или много възвишени, когато повтарят, че има много по- важни неща в живота и бла, бла, бла, бла. Да нямаш пари обаче си е гадно – извива ти ръцете по 1 000 параграфа, изгризва ти част от самочувствието, прави те по- несигурен. Шапка свалям на тези, на които не им дреме, че имат само 20 стотинки в джоба. На мен никога не ми се получава. Колкото и не особено добре за мен да звучи, прекалено обичам да имам пари. И да ги харча. И да имам още, и да харча още. И да имам яки неща и това да ме кара да се чувствам яко.

И когато ми излизат криви сметките, се успокоявам с мисълта, че това може да ми е полезно. Защото както всички знаем, shit happens. И понякога е по- добре да имаш студентския опит да доживееш края на месеца на магия, отколкото да се сблъскаш с това на 30 и няколко. Пък и спомените си ги бива…

Corpse Bride е малкото мрачно братче на филмчетата на Дисни, което те гледа втренчено и има огромни тъмни кръгове под очите. Погледът му те кара да си мислиш, че всяка сряда играе на шах с дяволите в подземното царство. И никога не губи.

Смъртта е деликатна тема, която ужасява много хора. Всички те ме мислят за много странна, когато разберат, че обичам черния цвят, депресарската музика, сцените във филмите, в които драматично умират хора, и още цял куп creepy неща. Като се замисля, аз също се мисля за малко странна, но си се харесвам така. Смъртта не оставя никого безразличен и предпочитам да гледам на нея откъм онази страна, която изкуството е направило красива, вместо да треперя пред ужаса на натурализма.

Не виждам смисъл в това да те е страх толкова от нещо, което така или иначе ще ти се случи. И поне аз не вярвам, че след нея има още нещо, каквото и да е то. Раждаш се, живееш, умираш и толкова. Човешкото въображение е родило куп неща, които да ни предпазят от тази депресираща истина. Те са красиви и интересни, но някоя не звучи достатъчно убедително, за да повярвам в нея. Мисълта, че няма нищо след смъртта, не ми действа демотивиращо или депресиращо. Всеки живот, без значение колко е дълъг, е оставил „собственика” си в нечии спомени и е променил нещо за някого. Живеем чрез нещата, които създаваме, впечатленията и спомените, които оставяме, и реакциите, които предизвикваме. И най- хубавите неща обиновено оставяме несъзнателно или забравяме, което не ги омаловажава.

И нека отново да се върна на Corpse Bride, който явно е достигнал доста надълбоко в съзнанието ми, щом ме накара да се замисля и изпиша горните два абзаца. По време на този така слаб филмов сезон имах нужда от подобна зарибявка. Разминавала съм се с филма на косъм няколко пъти, все едно е трябвало съдбата да ми го поднесе на сребърен поднос в най- точния момент. За да ми припомни, че изкуството може да направи всичко красиво, стига да бъде създадено от човек с вкус и достатъчно усет.

И накрая нека кажа голямо браво на автора на музиката Danny Elfman – все пак колкото и уникално як да е Tim Burton, не може само той да обира лаврите. И поздрав:

Зелените проблеми обаче са тук и всички ги усещаме – със странните номера на времето, удължаващите се лекарски рецепти и увеличаващата се маса боклук. Ясно е само, че трябва да се направи нещо, но всеки има толкова индивидуално мнение по въпроса, че накрая не се прави нищо. А за жалост Земята е обща кочинка, която няма как да пазиш и чистиш самичък.

Не ме е срам да си призная, че обичам „лошите” неща, които човечеството е сътворило – огромните студени сгради от бетон, генномодифицираната царевица, удобните пластмасови опаковки… Дори не мога да предположа колко дълъг е списъка. Стига да има желание, човек може да се разрови и да намери информация, че всичко (да, наистина всичко) е изключително вредно за планетата. На моменти ми се струва, че всичките екологични експерти тайно се опитват да ни объркат колкото се може повече, за да се откажем да се борим за по- чиста околна среда. И все повече се вижда, че колкото повече се дебатира, дискутира, анализира и навира в лицето на хората колко много вредим, толкова повече затъват нещата.

В същото време едни хора успешно жънат пари и популярност като безскрупулно използват загрижеността на хората. Едни си правят положителен PR, други си развиват бизнеса, трети са се вманиачили и избиват комплекси… По едно време ми беше станало много тъпо как се експлоатира всичко, свързано с екологията. Всъщност това се получава само заради тези, които доброволно дават вниманието и парите си. Пък и в крайна сметка все някъде ще ги дадем, защо не за по- зелена и по- чиста планета?

Разбира се, накрая до планетата почти нищо не стига. Порочният кръг е прекалено огромен и силен, за да мога дори да си помисля, че някой ден ще спре да функционира. Понякога обаче забравяме, че няма нужда да си плащаш или да се променяш коренно, за да бъдеш по- зелен. И че малките неща могат да помогнат много, стига да имаме достатъчно постоянство.

Не е голяма философия да си събираш боклука разделно, да не забравяш да загасиш лампата в банята или да засадиш дърво. В крайна сметка всеки може да хвърли вината върху политиците, които са направили атомна централа или да делегира загрижеността си на поредната моделка, която протестира гола срещу изчезването на някой животински вид. Но е по- яко да не си намираш плитки оправдания, а да направиш нещо, колкото и малко да е то.

Защото колкото и клиширано да звучи, Земята наистина заслужава да бъде обичана и пазена. И когато не е, ни връща всичко тъпкано, а колкото и да ни се иска, няма къде да избягаме.