И аз протестирах – 11.02.2012г.

- Абе, к’во станà, да не се счупѝ рейса?

Слизащите си разменяме усмивки. Автобусът продължава по пътя – допреди малко претъпкан, а сега само с 5-6 човека. Няколко души се отцепват, но останалите продължаваме на тумба през подлеза на НДК. Всички вървим бързо, гледаме си нервно часовниците и се ядосваме, че сутринта сме си казали „Само още пет минутки…”. Вече минава 11:15 и ако изпуснем шествието, ще бъде адски тъпо.

Но пристигаме точно навреме. Хората се пръскат из тълпата в търсене на приятели и познати. Хората са навсякъде, на малки или по- големи групи. Дошли са да покажат на управляващите от България и Европа, че са против A.C.T.A. да влезе в сила. Мяркат се няколко маски, но повечето са с открили лица.

В паралелната вселена…

Всички сме чували за научната теза за паралелните вселени. Поне половината автори на фантастика в писмен вид са споменавали темата, някои дори изграждат кариерата си върху нея. Киноиндустрията също й отделя почетно място като вънуваща много хора.

Всеки се е замислял какво е можело да бъде, ако беше взел друго решение или ако нещо се е случило или не се е случило.

Тази сутрин реших и аз да се запитам – каква можеше да бъда?

Първо, погледнах на възможностите положително – Можеше вече да съм мъртва.

После се замислих за по- негативната страна на нещата – Можеше да съм омъжена.

Rules rule – 1

„Пресичай само на зелено, никога на червено.”

В мозъка на всеки един от нас присъстват хиляди подобни правила, щамповани дълбоко от думите на по- възрастните, които са се грижили за нас. Изглеждат дребни, но са важни, защото ни учат как да живеем с останалите. Понякога могат да ни спасят живота или да ни накарат да се усмихнем в кофти ден. Доказали са своята полезност с годините, защото помагат на отделните частици на обществото да съществуват заедно в нехаотична форма.

„Никога не се подигравай на някой, който те обича. И направи всичко възможно, за да не го нараняваш. Много.”

После си измисляме наши малки правила, които добавяме към списъка. Стават много, толкова много, че понякога се преплитат или си противоречат. Помагат да решиш как да постъпиш не само в баналните ситуации, но и когато трябва да избереш на чия страна да застанеш за нещо сериозно. Защото всяко малко правило, което спазваме, е част от нашия начин на мислене. А всяко малко наше правило, което другите не спазват, допълва стената между нас и другите.

Someone to blame

Всички грешки на света си имат един общ компонент: виновник. Според прастарото правило това никога не е този, който е направил грешката. Той просто е жертва на 1 000 различни намеси, обстоятелства и влияния, довели до прецакването на нещата.

Способността на хората да си намират извинения за забърканите каши е изумителна. Още по- изумителна е склонността им да прекарват часове в обясняване кой е виновен и защо, вместо да направят нещо по въпроса. Защото в крайна сметка нищо няма да се оправи от дългите монолози започващи с „Ама аз въобще не съм виновен, защото еди- си- кой-си…” няма да оправят нищо, ако не запретнем ръкави и мозъци.

Търсенето на вина ни кара да обикаляме сляпо в кръг. Прави ни дребнави и злобни, дава ни хиляди поводи за безсмислени конфликти и изяжда времето, в което бихме могли да измислим как да поправим стореното. Опъва нервите на хората около нас, на които бързо им писва да слушат.

Здрачно

Едуард или Джейкъб – Това е въпросът!

След 4 книги, 4 филма и 400 милиарда разтуптени нежни сърца романтична история между момиче и вампир бавно, но славно пристъпва към своя залез. Предстои само още едно заключително мощно медийно изригване около феноменалното произведение на Стефани Майър- при излизането на последния филм. След това блещукащият торс на Едуард, плочките на Джейкъб и обърканата физиономия на Бела ще продължат да живеят в сърцата на феновете, но ще предадат почетното първо място в жълтеещите културни хроники на някоя нова мания. Ако се вярва на предположенията, това ще бъдат ангели, но за сега експертите мълчат по въпроса дали ще им свети и нещо друго освен ореола.

Макар и залязваща, темата все още ми се струва любопитна. Това е първата световна мания, по време на която не съм в лапите на детската наивност или тийнейджъския хормонален дисбаланс. Вече съм достатъчно пораснала (или поне си мисля, че съм), за да погледна нещата от здравословна дистанция. Първо от далече си личи как всички мании (наричани още истерии) подозрително много си приличат и дъвчат все едни и същи проблеми и решения, които явно са били вървежни още от зората на човешката цивилизация и ще живеят поне още толкова. Не си струва да си хабя клавиатурата да пиша защо. Само ще кажа на тези, които твърдят, че няма алтернативи, да погледнат в по- забураните рафтове на книжарниците и библиотеките и да не съдят книгите по праха, който се е събрал по корицата.

Една вафла Galka

Дългогодишната традиция повелява в последния ден на декември всеки да направи своята равносметка за изминалата година и да се напие.

Не обичам празниците и традициите, но ще използвам повода да направя няколко извода за себе си. Все пак пиенето ми се размина и трябва да уплътня времето с нещо.

През 2011 година бях груба, лакома, егоистична и страхлива. Изрекох тон и половина лъжи. Волно или неволно, ударих хиляди вербални плесници. Подигравах се на неща и хора, които не го заслужаваха. Дори не се и опитах да успокоя близките ми хора, когато имаха нужда от мен. Можех да помогна, но не го направих, можех да дам втори шанс, но извърнах горделиво вирнатия си нос. В много моменти се държах адски тъпо. Можех да бъда добър човек, но реших, че това не е достатъчно гъзе. Хриничното черногледство ме направи по- цинична от пропаднал стар пияница и ме накара да се излюя в лицето на надеждата.

Смъртта на една легенда

Има факти, които човек не може оспори. Като например това, че Dreamworks и Крис Милър са пичове, които са направили едни от най- най- най- яките анимации. Понякога обаче и най- мегаяките, талантливи и кадърни хора доказват, че някога не е късно да станеш за резил. Доказателството беше грубата излагация на име „Котакакът в чизми”.

Легендарната котка си беше изобретение на Dreamworks. Позабравеният герой възкръсна във филмите за Шрек и стопи сърцата на котколюбителите с готин образ, уникален поглед и гласа на Антонио Бандерас. Логично се очакваше в продължението, посветено само на котарака, да видим качеството на поредицата за зеленото чудовище. Все пак режисьорът Крис Милър свърши отлична работа с „Шрек Трети”. Оказа се обаче, че новият филм е алчен опит да издоят зрителите като за последно с планина от брутално разочароваща посредственост.

Г-н Милър, при цялото ми уважение към досегашната Ви работа, „Котаракът в чизми” ме накара да се чудя дали сте ослепял, оглушал, оглупял, загубил разсъдъка си от алчност или злият Ви брат близнак е заел мястото Ви. Сигурно подобни неща са се случили и с критиците, които са дали 90% одобрение на лентата. При всеки следващ филм от поредицата за Шрек се притеснявах, че Dreamworks може да развали страхотния образ на зеленото чудовище или дразнещото магаре, но те не го направиха. Явно сте пазили уменията си за съсипване на мегаяк герой за рижававия котарак. Би било по- хуманно да създадете късометражен филм, в който Милър му отнася главата му с лопата, но за жалост никой не би си платил, за да види това.

Money Trouble

Никак не обичам да смятам. Още по- малко обичам да смятам пари. Още по- малко обичам да смятам пари, когато те са по- малко, отколкото ми се иска.

Но винаги ги правя – в началото на месеца си правя простичка сметка за кое колко ще похарча. Оформям табличката много красиво и подредено, все едно ще я приема Народното събрание. Слагам си финансови буфери, планирам нещичко за неочаквани разходи, правя си графа с приоритети и си определям някоя лигавщина за награда, ако всичко се изпълни.

И така вече четвърта година нито един път не ми излизат сметките. Може би е вроден талант, може би е липсата на всякакво икономическо мислене. Поне имам достатъчно инат, за да продължа да си правя красиви таблички и да се надявам този път да не прецакам нещата.

На днешното 29- то число от месеца имам пари за билет за кино, малко сухо мартини с две маслинки, половин пране и две парчета пица. И ако си преровя всички джобове, ще се намери достатъчно за дълго кафе с мляко. Мдам, и по- зле е било.

Смърт прекрасна

Един следобед заебах всичко останало и сложих край на 6-те години, които съм прекарала в неведение. Гледах Corpse Bride на Tim Burton и се влюбих в тъмната, красива, плашеща и очарователна смърт. Онази, която е прекалено прекрасна и унищожителна, за да й устоиш.

Corpse Bride е малкото мрачно братче на филмчетата на Дисни, което те гледа втренчено и има огромни тъмни кръгове под очите. Погледът му те кара да си мислиш, че всяка сряда играе на шах с дяволите в подземното царство. И никога не губи.

Смъртта е деликатна тема, която ужасява много хора. Всички те ме мислят за много странна, когато разберат, че обичам черния цвят, депресарската музика, сцените във филмите, в които драматично умират хора, и още цял куп creepy неща. Като се замисля, аз също се мисля за малко странна, но си се харесвам така. Смъртта не оставя никого безразличен и предпочитам да гледам на нея откъм онази страна, която изкуството е направило красива, вместо да треперя пред ужаса на натурализма.

Зелено

Напоследък става все по- модерно и по- модерно да си зелен. Като се започне от екологично чистите храни и напитки (които струват майка си и баща си), и се стигне до идеята, че да спиш без дрехи е по- полезно за околната среда. Покрай всичкия шум и мазния популизъм няма как да не ти се прииска да поздравиш звучно всичко, свързано с темата, и продължиш да си живееш както ти душа иска.

Зелените проблеми обаче са тук и всички ги усещаме – със странните номера на времето, удължаващите се лекарски рецепти и увеличаващата се маса боклук. Ясно е само, че трябва да се направи нещо, но всеки има толкова индивидуално мнение по въпроса, че накрая не се прави нищо. А за жалост Земята е обща кочинка, която няма как да пазиш и чистиш самичък.

Не ме е срам да си призная, че обичам „лошите” неща, които човечеството е сътворило – огромните студени сгради от бетон, генномодифицираната царевица, удобните пластмасови опаковки… Дори не мога да предположа колко дълъг е списъка. Стига да има желание, човек може да се разрови и да намери информация, че всичко (да, наистина всичко) е изключително вредно за планетата. На моменти ми се струва, че всичките екологични експерти тайно се опитват да ни объркат колкото се може повече, за да се откажем да се борим за по- чиста околна среда. И все повече се вижда, че колкото повече се дебатира, дискутира, анализира и навира в лицето на хората колко много вредим, толкова повече затъват нещата.